Лятото и градът

Което също беше невероятно смешно, макар че може би не трябваше.

Когато влизаме в апартамента, заварваме Саманта приведена над масичката в дневната да съставя някакъв списък. Миранда седи до нея и лицето й преминава последователно през изражения на неодобрение, възхищение и накрая — неподправен ужас. Накрая възхищението взема превес над всички останали чувства и се закотвя в очите й.

— Стават двайсет и двама! — възкликва. — А кой е този Итън? Мразя това име.

— Имаше оранжева коса. Това е единственото, което си спомням за него.

О, боже! И както виждам, отново са прибягнали до услугите на бутилката с водка.

— Ние се върнахме! — провиквам се от коридора.

— Ние ли? — обръща се рязко Саманта.

— Доведох моя приятел Райън. И неговия приятел Капоти.

— Виж ти! — измърква Саманта, изправя се на крака и оглежда одобрително прибраните от мен заблудени души. — Да ни спасите ли идвате?

— Мисля, че по-скоро ние ги спасяваме — обаждам се наежено аз.

— Добре дошли! — помахва Миранда от дивана.

Поглеждам я отчаяно, питайки се какво направих. Вероятно онова, дето го казват за опасността, е вярно. Изостря сетивата. И като че ли прави хората далеч по-привлекателни от начина, по който изглеждат при нормални обстоятелства. Сигурно има нещо общо с оцеляването на видовете. Но ако всичко това е вярно, Майката Природа не би могла да подбере по-несериозна група индивиди от нас.

Насочвам се към кухнята с хранителните запаси, които успях да събера, и започвам да ги вадя от фолиото.

— Дай да ти помогна — обажда се зад мен Капоти.

— Няма какво да ми помагаш — озъбвам му се аз и започвам да режа сандвичите на две, за да оставя запаси и за по-късно.

— Няма нужда да се стягаш толкова — отбелязва той, отваря един кен бира и го плъзва към мен.

— Не се стягам. Просто все някой трябва да остане с бистра глава.

— Твърде много се притесняваш. Винаги се държиш така, сякаш всеки момент очакваш да се забъркаш в неприятности.

— Кой, аз ли? — поглеждам го сащисано.

— Изражението ти почти непрекъснато е кисело или неодобрително — пояснява той, докато отваря кен бира и за себе си.

— А аз какво да кажа за твоето арогантно и също неодобрително изражение? — срязвам го аз.

— Аз не съм арогантен, Кари.

— Да бе. Аз пък съм Мерилин Монро.

— И какво толкова му мислиш, а? — пита той. — Нали през есента заминаваш за „Браун“?

Да, „Браун“. Парализирана съм. Въпреки липсата на електричество, нищожните ни хранителни запаси и присъствието на Капоти Дънкан в квартирата ми този университет е последното място, където искам да отида. Изведнъж цялата идея за колеж ми се струва абсурдна.