Артас: Възходът на Крал-лич

Тя не беше жива, нито пък имаше силата да се противопостави на заповедите на този, който я беше довел с писък в новото й битие. Но Силванас Уиндранър имаше воля и Артас някак си не беше успял да я пречупи. Беше успял с толкова много други… но защо изглеждаше, че само тя няма да му се подчини толкова сляпо? Дали беше собствената й сила или просто защото той се наслаждаваше на страданието й? Сега тя беше банши и сигурно никога нямаше да разбере. Но, ако все още разполагаше с волята си, защото на Артас така му харесваше, със сигурност тя щеше да се смее последна. Така се беше зарекла, а Силванас спазваше обещанията си.

В света на живите мина много време, откакто Артас Менетил и Немъртвите пълчища пометоха родната й земя, а и много неща се случиха. Така нареченият й „господар“ беше отказал да бъде използван като пионка. Заедно с арогантната торба кости Кел’Тузад, който беше виновен за оскверняването на славния Слънчев извор, Артас заговорничеше срещу двамата Властелини на ужаса — Тикондриъс и демона Аркемонд, които бяха доведени в Азерот от самия Кел’Тузад. Силванас ги беше наблюдавала много внимателно — всичко, което Артас й беше разкрил като замисъл и военна тактика, щеше да й бъде от полза. Той не се беше опитал да премахне Тикондриъс, както беше сторил с Мал’Ганис. О, не, лукавият човешки принц вече беше подмамил някой друг да свърши мръсната работа вместо него. Злочестият изпълнител се казваше Илидън. Артас беше успял да подуши жаждата му за власт и я беше използвал срещу него, карайки го да открадне черепа на Гул’дан — легендарен вещер орк. За тази цел Илидън трябваше да убие Тикондриъс. Така Артас щеше да се отърве от демоничен Властелин, а Илидън щеше да бъде възнаграден с артефакт, който да задоволи жаждата му за власт. Предполагаше се, че всичко върви по план. Оттогава Артас и следователно и Силванас, не бяха чували нищо за Илидън.

А колкото до Аркемонд… който беше толкова силен, че да може да унищожи славния магьоснически град Даларан с едно-единствено заклинание, бе погубен от силата на живота, който беше дошъл да погълне. Сега Силванас мразеше живите толкова, колкото и Легиона и откакто научи за падението му, се разкъсваше от смесени чувства. Нощните елфи бяха жертвали безсмъртието си, за да го победят. Чистата, концентрирана сила на природата беше унищожила демона отвътре и Дървото на света беше отдало огромната си сила като мощна ударна вълна, довела до катаклизъм.

И, когато Аркемонд беше сразен, както и скелетите му, опитът на Легиона да превземе този свят беше провален.

Силванас се откъсна от мислите си и се завърна в реалността, чувайки името на покойния и неоплакан демоничен Властелин.

— От няколко месеца не сме чували нищо от лорд Аркемонд — каза лидерът им Детерок, риейки нервно с копита. — Започна да ми писва да се занимавам с тези немъртви! Какво още правим тук?

Стояха там, където едно време бяха градините на замъка, където Артас беше дошъл да убие родния си баща и да донесе смърт на собствените си хора. Градините гниеха, както и хората тук.