Артас: Възходът на Крал-лич
- Автор: Голдън Кристи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Артас: Възходът на Крал-лич». Краткое содержание книги:
Но невинаги е било така. Много преди душата му да се слее с тази на оркския шаман Нер’зул, Крал-лич е бил Артас Менетил, принц на Лордерон и достоен паладин на Сребърната ръка.
Когато заразата на немъртвите заплашва всички, които обича, Артас е принуден да тръгне на обречен поход в търсене на рунически меч, който ще му осигури нужната сила, за да спаси родната си земя. Но целта на пътешествието му ще изиска тежка цена от новия си господар и това ще отприщи едно ужасяващо проклятие. Пътят на Артас ще го поведе към арктическата пустош до Замръзналия трон, където той накрая ще срещне най-тъмната съдба…
Артас погледна през рамо. Кел’Тузад се носеше с разперени ръце и отметната назад рогата глава. От него започна да пращи и извира енергия, която се оформи като зелено кълбо. После личът рязко свали ръцете си и излезе от кръга.
— Заповядайте, лорд Аркемонд! — извика Кел’Тузад. — Заповядайте в този свят и нека се озарим от силата Ви!
Зеленото кълбо започна да пулсира, да расте и да свети още по-ярко. Изведнъж огнен стълб изригна до небето и няколко мълнии изтрещяха извън кръга. И тогава в празното пространство се появи фигура… висока, мощна и изящна по свой си мрачен и зловещ начин. Артас се обърна към бойното поле. Прозвуча сигнал за отстъпление — очевидно поне магьосниците бяха разбрали какво се случва. Войските им обърнаха конете си и забързаха към сигурното място… временно, обаче, мислеше си Артас… Даларан. Дори докато бягаха, над грохота от суматохата се извиси дълбок и звучен глас.
— Треперете, смъртни, и загубете надежда! Смъртта дойде в този свят!
Артас вдигна ръка и от жеста му Немъртвите пълчища спряха и бавно започнаха да се оттеглят. Докато Артас яздеше обратно към Кел’Тузад и наблюдаваше гигантския демоничен Властелин, изведнъж се телепортира Тикондриъс, както обикновено след като всичко е приключило.
Властелинът на ужаса направи дълбок реверанс. Артас дръпна юздите и се оттегли на известно разстояние, за да може да наблюдава.
— Лорд Аркемонд, всичко е подготвено.
— Много добре, Тикондриъс — отговори Аркемонд, кимайки пренебрежително на нисшия демон. — След като Крал-лич вече не ми е необходим, вие, Властелини на ужаса, поемате командването на Немъртвите пълчища.
Изведнъж Артас осъзна колко е благодарен за всички онези часове, които дисциплинирано беше прекарал в медитация, защото само това му помогна да скрие шока и яростта си. Въпреки това Инвинсибъл усети промяната в него и изцвили нервно. Артас дръпна юздите и немъртвото животно остана мирно. Крал-лич вече не им е необходим? Защо? Кой точно беше той и какво му се беше случило? Какво щеше да се случи с Артас?
— Скоро ще заповядам да започне нашествието. Но първо ще дам пример с тези смешни магьосници… като превърна града им в пепел за историята.
Демонът се отдалечи изправен, горд и властен. Копитата му отекваха, а бронята му проблясваше в розово, златисто и лавандуловосиньо на фона на здрачаващото се небе. До него, все още покланящ се, вървеше Тикондриъс. Артас изчака да се отдалечат, после се обърна към Кел’Тузад и избухна.
— Това трябва да е някаква шега! Какво ще се случи с нас сега?
— Бъди търпелив, млади Рицарю на смъртта. Крал-лич знаеше и за това. Може да ти е отредил още някоя роля в грандиозния си план.
Може? Разярен, Артас сновеше около некроманта, но успяваше да потиска гнева си. Ако някой, демон или самият Крал-лич, беше решил, че Артас е някаква играчка, която да използват и после да захвърлят, скоро щеше да му покаже колко е грешал. Беше направил прекалено много… беше изгубил прекалено много от себе си, за да бъде изоставен сега. Не можеше това да е било за нищо. Нямаше да бъде за нищо.
Земята се разтресе. Инвинсибъл се размърда нервно, повдигайки копита, като че в опит да се отдели от земята. Артас погледна към магическия град. По това време на деня кулите изглеждаха прекрасно, горди и величествени, проблясващи в цветовете на залеза. Но докато гледаше, чу силен грохот. Върхът на най-високата кула, най-красивата кула, изведнъж се срути, бавно и неумолимо, сякаш самата кула беше откъсната от невидима гигантска ръка. Останалата част от града рухна бързо, а звукът от разрушението ехтеше в ушите на Артас. Той се сви от силния шум, но не откъсна поглед.
Беше предизвикал падането на Силвърмуун. Беше повел Немъртвите пълчища срещу него. Но това… в това имаше някаква небрежност, лекота… Силвърмуун беше трудно спечелена награда. Аркемонд явно беше способен да разруши най-славния човешки град, без дори да присъства.
Артас се замисли за Аркемонд и Тикондриъс. Почеса бавно брадичката си, а Фростморн проблесна в скута му.
Двадесет и едно
Артас седеше на върха на зеления хълм и мислеше за Кел’Тузад — онзи лич, който явно щеше да е полезен, ако се навърта около него и който му беше обещал, че някой ще дойде да се срещне с него.