Сълзите на дракона

Вещицата изведнъж посърна:

— Страхувам се, че няма да остане много. Дори мисля, че може да не стигне. Защото искам да излекуваш всички пострадали в битката, а не само нашите приятели. Ще можеш ли да го направиш? — очите й изпитателно се взряха в Лиандра, която видимо се бореше с омразата в себе си:

— Да… мисля, че ще мога… Поваленият не ми е враг. Но дано тези войници оценят какво правиш за тях. И дано проявят благодарност… — отвърна накрая тя и тръгна към един тежко ранен мъж, с мъка носейки тежкото ведро.

Алгира усещаше болката на ранената Мойлири като своя. Вещицата изпитваше дълбока благодарност за помощта на дракона, но и силно чувство на вина. Тя самата не можеше да върне услугата по никакъв начин, но познаваше някой, който можеше. Момичето колебливо се приближи до Риналу:

— Не биваше да замесваш Мойлири, защото тази битка не беше нейна. Но ти я доведе тук и сега тя е ранена. Ще са й нужни няколко дни, за да се възстанови, и през това време няма да може да лети. После ще си тръгне, разбира се, но искам да те помоля дотогава да й носиш храна.

Риналу не беше във възторг от задачата, защото в близост до града нямаше достатъчно големи диви животни. Щеше да му е трудно да изхранва дори себе си. Но обеща да се погрижи.

Едва сега Алгира усети смазващото изтощение, което бавно пълзеше по цялото й тяло. Главата й тежеше и пулсираше, сякаш я мачкаха безжалостни драконови челюсти. Търсенето на картината, допира до небесните камъни, битката и потапянето в съзнанията на нерфолдите бяха изцедили всичките й сили. Използването на магията си имаше цена и тя не беше никак малка. Вещицата се нуждаеше от незабавна почивка, защото вече едва се държеше на краката си.