Сълзите на дракона
- Автор: Мушкаров Кръстю Гошев
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сълзите на дракона». Краткое содержание книги:
Една фантастична история за изграждането на доверието и укрепването на приятелството. И за това колко е трудно да запазиш човешкото и драконското у себе си.
— Какво стана, къде беше, добре ли си?
Драконът вече беше възвърнал обичайното си непоклатимо спокойствие:
— Когато ми каза, че Салдемир вече не е с теб, просто трябваше да направя нещо. Не можех да те оставя съвсем сама. А ти каза, че ако те последвам в града, ще ме убият и пак няма да те спася…
— И затова реши да повикаш на помощ Мойлири? А не се ли сети колко опасна е тя? Свикнала е да гледа на хората като на врагове, или в най-добрия случай — като на своя плячка. Ами ако беше тръгнала по улиците да се храни?
— Ами ако те бяха убили? — не се стърпя Риналу.
— А защо позволи на Лиандра да дойде с теб? Тя трябваше да изчака в безопасност при другите, а не да рискува живота си.
— Не й се сърди! Аз я убедих да ме придружи, защото мислех, че може да имам нужда от нея.
Алгира обвинително размаха пръст пред носа му:
— Как така си я убедил? Та ти не говориш езика на хората!
— Протегнах й крилото си и тя ме разбра.
— А ти как разбра, че в Белманди има небесни камъни?
— Мойлири ми каза. Не знаех защо мястото е толкова важно за теб, но когато й го показах в мислите си, тя го позна и ми разказа за него. Каза ми и за падането на големия огнен камък, и как от него са останали малки сини камъчета. Същите като тези, заради които дойде тук и беше готова да рискуваш живота си. А щом са ти нужни, трябваше да ги имаш.
Лиандра поглеждаше ту към Алгира, ту към Риналу, опитвайки се да проследи безсловесния разговор между тях. Притесняваха я резките жестове, с които вещицата изглежда изразяваше недоволството си. Тревогата й нарасна още повече, когато забеляза как крилете и опашката на дракона нервно потрепваха. Тя изтълкува това като потвърждение на страховете си и пламенно се хвърли в негова защита:
— Не му се карай, той не е виновен! Аз го накарах да ме вземе! Мене накажи!
Алгира я погледна изумено:
— Ти? Си го накарала? Да те вземе?
После се усмихна и лукаво попита:
— А как точно го направи? Нали той не чува твоите мисли и ти не можеш да говориш с него?
Лиандра изобщо не се смути:
— Ами скочих на гърба му точно преди да излети и той нямаше друг избор, освен да ме вземе със себе си.
Вещицата се усмихна широко, едва сдържайки смеха си. После с престорена строгост попита Риналу:
— Значи казваш, че ти си поискал от Лиандра да дойде с теб, така ли? Че това е било твое решение, а не нейно?
— Разбира се, че беше мое. Да не си помисли, че го е измислило това глупаво момиче, което дори не може да говори?
Всеотдайното желание на дракона и ездачката му да поемат вината върху себе си забавляваше Алгира. Явно всеки се опитваше да защити другия от предполагаемия й гняв. Тя не издържа и прихна да се смее. Това беше толкова заразително, че след секунди Риналу и Лиандра започнаха неловко да се усмихват, макар и без да знаят точно защо.
— Ако можехте… ако само можехте… да се чуете… какви ги говорите… — на ум и на глас повтаряше вещицата, неспособна да се спре.
Така ги завари Салдемир, който най-накрая се беше погрижил за раните на ВихроГрив. Войнът хвърли леко изненадан поглед към развеселените жени и се приближи към Риналу. После опря меча си в земята пред него и смирено коленичи.
— Какво прави той? — озадачено попита драконът.
— Приема те за свой побратим и показва готовността си да даде живота си за теб — отвърна Алгира. После припряно добави, за да спре насочилата се към човека раззината паст. — Но не за да го ядеш!
— А за какво тогава? — дяволито присви очи Риналу.
— Ами за благодарност, че му върна коня. Той иска да бъде твой приятел. А приятелите не се ядат един друг!
— Хм, тогава каква полза от тях? Мислех, че си създаваш приятели, за да имаш винаги храна наблизо. Нали разбираш, в случай, че внезапно огладнееш.
Момичето и драконът прихнаха да се смеят. Мойлири беше твърде заета да облизва раните си със своя дълъг език. Но изведнъж ситен гърч премина по цялото й тяло, после пак. Черните й люспи се разлюляха като океански вълни по време на буря. Мощен рев изригна от гърлото й и отекна из целия град. Разперила леко криле, за да пази равновесие, Мойлири също се смееше. А от очите й бликнаха сълзи.
Алгира реагира светкавично. Тя грабна от земята едно ведро и го подложи под лековитите капки, които бавно се стичаха по главата на дракона. Те бяха толкова големи, че напълниха съда почти догоре. После вещицата го подаде на Лиандра:
— Драконовите сълзи лекуват почти всичко. Ето, използвай тези и се погрижи за раните на хората.
— О, чудесно! А каквото остане, ще си запазя за друг път — зарадва се сестрата на Салдемир.