Сълзите на дракона

— Какво правиш тук? Защо не си тръгна заедно с другите?

— Надявах се да уважиш нашата сделка. Аз изпълних своята част, като ви вкарах в града. Сега е твой ред.

— Но ти ни предаде! Убедена съм, че идеята да използвате Салдемир като примамка е била твоя?

— Защото само така можех да го спася. Сантенея щеше да го убие на мига и аз трябваше бързо да измисля план, за който приятелят ти да ни е нужен жив. Пък и не очаквах да се затрудниш толкова много с посестримите ми. Те не владеят магията така добре както нас двете — усмихна се едва забележимо Вилтаяна.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но битката беше тежка и опасна, а черният дракон сериозно пострада. Но забелязах, че ти не взе участие. Може би ти дължа благодарност за това? — вече по-меко каза Алгира. Тя едва удържаше Лиандра зад себе си. Сестрата на Салдемир беше бясна и с все сили се опитваше да се нахвърли върху Вилтаяна.

— Казах на Сантенея и останалите, че без огърлицата си съм твърде слаба и няма да мога да им помогна. А пък те не ми се довериха дотолкова, че да ми дадат някой от своите небесни камъни. Не знам защо, но си бяха втълпили щурата идея, че двете с теб работим заедно — усмивката на Вилтаяна стана малко по-широка.

Изглежда това притъпи недоверието на Алгира, защото тя замислено кимна с глава:

— Мисля, че не ме лъжеш. За твое собствено добро се надявам да си искрена. Защото познавам един дракон и поне двама души, които ще те преследват до края на света, ако ме предадеш.

След това погледна през рамо към сестрата на Салдемир:

— Върни й огърлицата!

Лиандра неохотно се подчини, като едва чуто прошепна:

— Надявам се, че знаеш какво вършиш!

Вилтаяна отметна настрани косата си, оголвайки за миг дългата си белоснежна шия. После си сложи магическия накит и Алгира едва сега успя да го разгледа отблизо. Той беше изработен от цели шест небесни камъка, големи колкото грахови зърна. Вероятно магията им беше превърнала тяхната собственичка в студената и пресметлива вещица, която всяваше ужас само с появата си. И която сега с нескрито въжделение гледаше към торбичката на Лиандра:

— Ами тези? Видях как приятелката ти извади отвътре два доста големи.

— Те не са от тук, а от Белманди. Така че не са част от нашето споразумение.

— Нали осъзнаваш, че с помощта само на половината от тези камъни можеш да заповядваш на реките къде да текат. А с всички тях можем да местим планини. Това бедно момиче изобщо знае ли каква сила и власт държи в ръцете си? — кимна Вилтаяна към Лиандра. После примирено посочи към изоставените от другите вещици украшения.

— Тогава поне половината от тези?

— Съжалявам, но това са военни трофеи и също не влизат в уговорката ни. В града намерих единствено картината, на която имаше четири камъка с размерите на голям лешник. Значи ти дължа два такива. Но тъй като не ми се иска да развалям изящната рамка, Лиандра ще ти даде два от нейните. А от всички останали ще направи украшения, които да защитават приятелите ни и хората в града от магията на вещиците.