Сълзите на дракона
- Автор: Мушкаров Кръстю Гошев
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сълзите на дракона». Краткое содержание книги:
Една фантастична история за изграждането на доверието и укрепването на приятелството. И за това колко е трудно да запазиш човешкото и драконското у себе си.
— Добре, така да бъде! Хайде, дай ми ги! — протегна ръка Вилтаяна и щракна нетърпеливо с пръсти.
В очите на Лиандра блесна чист и неподправен ужас. Тя непокорно поклати глава и с леко заекване възрази на Алгира:
— Н-но така тя ще стане още по-могъща, опасна и зла! Нищо няма да й дам! Не можеш да ме накараш!
Алгира въздъхна, после се усмихна леко на някаква своя мисъл:
— Обещанието си е обещание. Но тъй като ти пазиш всички небесни камъни, ти ще решиш кога да й дадеш нейните. Направи го, когато почувстваш, че вече можеш да й вярваш. И когато сметнеш, че тя е готова за тях.
— Уговорката ни не беше такава! — недоволно промърмори Вилтаяна.
— Така е — съгласи се Алгира. После добави:
— Но и не включваше залагането на капани и използването на приятелите ми срещу мен. А ти все пак си получи обратно огърлицата. Надявам се не мислиш, че постъпвам нечестно с теб?
— Не разбирам в какво точно ме обвинявате? Всяка вещица мечтае да управлява света, точно както всеки войник мечтае да командва армия. Какво лошо има в желанието ми да стана по-силна? — изумено попита Вилтаяна.
Алгира се опита да й обясни:
— Проблемът не е в силата, а как и за какво я използваш. Небесните камъни те карат да се стремиш само към собственото си щастие. С тях забравяш за нуждите на другите и вече не те е грижа за тях.
— Добре, добре! Дай ми само няколко и ще видиш, че ще ги използвам, за да помагам на хората! — Вилтаяна все по-трудно прикриваше обзелото я нетърпение.
Алгира леко се усмихна и посочи към разтревожената Лиандра:
— Не мен, нея трябва да убедиш!
— Забрави за нея. Тя не е важна, защото не владее магията. Но двете с теб можем да управляваме заедно! Нубеслир отново ще бъде «Градът на вещиците»! — не се предаваше Вилтаяна. После пламенно продължи:
— Представи си армия от нерфолди под твой контрол. А аз пък ще управлявам всички хора с власт и влияние в кралството. Ще бъдат като кукли на конци в ръцете ми. Никой не ще може да ни се опълчи. Целият Кастерган ще бъде наш!
— Но това ще е управление, основано на сила и страх. То с какво ще е по-добро от потисничеството на Съветника?
Вилтаяна искаше да възрази, но вместо това махна с ръка и се оттегли в полумрака на катедралата. Беше водила достатъчно спорове, за да знае кога да спре.
Най-накрая Салдемир изтръгна и последното копие от тялото на черния дракон и доволно се изправи. Стъпил високо върху гърба на чудовището, той с удовлетворение проследи двата нерфолда, които бавно крачеха към крепостната стена. Този път следваха широката главна улица, вместо да минават напряко през къщите. Вече бяха доста далече и изглеждаха съвсем малки и безопасни. Нещо неуловимо в начина, по който кретаха един до друг, напомняше двама уморени старци, щастливи просто от това, че са заедно.
— Къде ги изпрати? — попита той току-що завърналата се Алгира.
— Убедих ги да напуснат крепостта и да чакат пред портите. Предпочитам да са наблизо, ако се наложи да защитаваме града. А не исках да останат вътре и да плашат хората.
Могъщият войн замислено кимна:
— Добре си се сетила. Но ще можеш ли да ги командваш, като се отказа от небесни камъни? Няма ли опасност чудовищата да се върнат и да разрушат още нещо? Или пък да си тръгнат завинаги?
Алгира го погледна с горчивина:
— Никога не съм могла да ги командвам, но се надявах другите вещици да не разберат. Нерфолдите едва ме чуваха дори когато държах в ръцете си двата големи камъка. Успях да им посоча единствено накъде да вървят. Но не се безпокой за тях. Те ще останат на пост и няма да мръднат от там. И не защото това беше последното нещо, за което ги помолих. А защото най-после са щастливи. Винаги са искали само да бъдат близо един до друг, да могат да се виждат и да си говорят. Да споделят сънищата и мечтите си е единственото, за което копнеят.
Салдемир бързо преодоля объркването си:
— Е, мисля, че успя да заблудиш всички ни. Аз поне бях убеден, че тези страховити и могъщи създания изпълняват всяка твоя прищявка. Така или иначе, дори само видът им е достатъчен, за да сплаши всеки, дръзнал да нападне Нубеслир. Пък и ако обстоятелствата го налагат, можеш пак да вземеш няколко камъка и да пришпориш бедните животинки.
Алгира потръпна от ужас и сподавено промълви:
— Да се надяваме, че няма да се стигне до там.
Войнът се поколеба за момент, после все пак се реши да попита:
— Отдавна се чудех, но все нямаше време… По време на битката с Вилтаяна… там, на нейния остров… точно преди войниците й да се предадат… Какво точно се случи? Вие двете замръзнахте за няколко секунди и после нещо между вас се промени.