Върховното кралство [Рицарят]

— В тези руини ли, Лиам? При положение, че може да живее в Двореца?

Ветеранът нямаше отговор. Вдигна рамене.

— Освен това Първият рицар ще се изгърбва ли да възстановява кулата сам, със собствените си ръце? — настоя работникът.

И на това бившият войник не знаеше какво да отговори.

Обаче усещаше, че във всичко това има някакъв смисъл. И съвсем не му се нравеше да признава, че не разбира. Както повечето хора, и той се беше почувствал изоставен, когато кралят се оттегли в Цитаделата и остави управлението на кралството на кралицата и нейните министри. Тогава Върховното кралството отиваше на зле. Но оттогава положението ставаше все по-лошо, особено за народа. Лиам, ветеранът, беше от тези, които искаха просто да вярват, които все още искаха да се надяват, че Върховният крал не се е отказал напълно от тях.

— По време на първите войни — каза Кадфелд — кралят оседлавал сам коня си. И на никого не оставял грижата да почиства оръжията му. Спял в палатка или под открито небе сред рицарите и конярите.

— Вярно е — потвърди Лиам. — И мъжете, с които кралят се обграждал по онова време, били калени по друг начин, а не като тия, дето ги глези кралицата. Знаели са какво е кървава пот. Знаели са какво е усилие и не се колебаели да го направят, та ако трябва и в кал до колене…

— Не е възможно всички тези мъже да са изчезнали — отбеляза просбописецът.

— Не. Но като че ли времето им е отминало.

Това беше и времето на бившия войник. Той изглеждаше толкова разочарован, че на Кадфелд му се дощя да го успокои, като сложи ръка на рамото му.