В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Глава 10
Деруйс
Напредналата пролет бе великолепно време за разходка из обгърнатите с тополи пътища и тучните поляни на Строукс. Ала Лийт и Аркимм, търсачите на Джугом Арк, не можаха да им се насладят. Низините на Уестрау се простираха от Алениус, Великата река, на повече от седемдесет левги към Виридия — планинската верига, която разделяше Строукс от безводната вътрешност на южна Фалта. Плодородна и равна, провинцията бе изградена от равно съотношение гори и обработваеми земи. Множество пътища разсичаха тази богата площ, протягайки нишки наляво и надясно към дървени къщи — ферми, които се струваха уютни, безопасни и приканващи на малката групица, проправяща си внимателно път на юг.
Моментален пристъп на носталгия жегна Лийт при навлизането сред редици могъщи дъбове. Помисли си за Общинското дърво, за всички дълги, лениви дни, в които с приятелите бяха играли на воля. Припомни си септемврийската буря, сварила го под голямото дърво, скрило го от дъжда и присмеха на селяните. Копнежът някак угасна при този спомен.
Бе почти обед, денят бе безоблачен и пети след бягството им от Инструър. Напрежението и страхът, излъчвани от града, обгърнали Лийт, Хал, Кърр, хауфута и Фемандерак, бавно се стопяваха. Не че и сега бяха в безопасност. Макар задушливото зло на града вече да се намираше зад тях, а мощният потоп да ги бе отделил от приятели и врагове, не се съмняваха, че ще бъдат преследвани. Въпреки това се наслаждаваха на земите, през които пътуваха. На Лийт му се струваше, че въздухът е някак по-лек — или оловото се бе отронило от крайниците му. Трябва да скачам и да викам — помисли си. Или пък не — додаде, поглеждайки към мрачните лица на двамата ескейнчани, които бяха останали с тях. Бяха изгубили много в разкриването на тайното скривалище и още повече в бунтуването си срещу него. Твърде много несигурност, твърде много загуба, за да съм истински щастлив.
Ала не можеше нищо да стори. Тя бе казала — е, не го бе казала с думи, но със сигурност бе имала предвид, че изпитва чувства към него. Умът му настояваше, че мнението на Стела не е от значение пред брудуонската заплаха, ала сърцето нашепваше друго.
Без значение какво щеше да се случи сега, той бе обичан.
Спря за момент под един от дъбовете. Слънце, пролетни ухания, топъл ветрец — толкова различно от деня, в който напразно бе чакал под Общинския дъб. Прокара пръсти по грубата кора, затънал в спомени… но в тях Стела крачеше към него, лицето й засияло от обич.
Три лица, лицата на близките му, се намесиха във визията. Тяхната любов имаше ли значение? Майка му, Индретт, го обичаше, знаеше това. А баща му? Може би, но го показваше по необикновен начин. Хал? Да, Хал го обичаше, но това бе строга обич, твърде силна, подлагаща го на прекалено голям натиск. Не че брат му изискваше нещо за себе си, тъкмо обратното. Осъзнаването се стовари с пълна сила отгоре му — обичта на Хал изискваше прекалено много от Лийт.
Но по някакъв начин загатнатите чувства на Стела означаваха за него нещо повече. Близките му бяха длъжни да го обичат. Желанието на Стела идваше от сърцето.
— Смяташ ли, че са добре? — за четвърти път тази сутрин Кърр се обръщаше към хауфута. И за четвърти път едрият мъж отвърна:
— Убеден съм.
— Един от нас трябваше да остане с тях — каза старият фермер, също за четвърти път. Лийт правилно отгатна последвалото изръмжаване от хауфута.
— Все пак стореното — сторено. Вече не можем да се върнем.
Лийт не можеше да позволи това да продължава, двамата възрастни се самоизмъчваха.
— Но къде отиваме? — запита той. Фермерът се обърна към него.
— В Кантара, както говорихме миналата нощ. Нямаме друг избор. Както се изрази хауфутът, това е същият избор, който стоеше пред нас и в Лулеа — да защитим обичните, без надежда за крайна победа — или рискуваме всичко. Трябва да довършим това, за което бяхме призвани.
— Но къде точно се намира Кантара? Има ли изобщо такова място?
— Знаем, че се намира в немохаймските планини, в долината Нюм — рече Фемандерак непосредствено зад тях. Лийт и Кърр се обърнаха към философа. — Бюрей скрил стрелата там.
— Дали още ще ни чака? — замислено запита хауфутът. — Със сигурност би трябвало да бъде намерена през последните две хилядолетия?
— Откриването може да се окаже най-малкия ни проблем — призна Фемандерак. — Свещената книга говореше за някаква защита — стражи и пазители.