В земята пламък се крие

Лийт се взираше невярващо, отказвайки да повярва на видяното.

Река Алениус е напълно суха.

Не бе някаква игра на светлината. Не беше прищявка на ума му. Пред него, простряла се в замъглената далечина, лежеше могъщата Алениус, Майката на реките — само дето между бреговете й не течеше вода, само кални локвици проблясваха. Изтръгнал се от парализата, Лийт изтича до брега. Лодки стояха в пясъка, рибата подскачаше из тинята, задушавайки се. Гледката бе неестествена. Мислех, че сега е прилив, помисли си Лийт. Но преди колко време беше това? Колко дълго съм лежал в несвяст? Беше мокър до кости, но дъждът можеше да постигне това за минути. Със сигурност отливът не изпразва реката. Водата трябва непрекъснато да идва отгоре, така че това не е отговорът.

Каквато и да бе причината, все още се нуждаеше да открие остатъка от Компанията. Загърбвайки нелепата гледка, той се закатери нагоре.

Попадайки право на отряд стражници.

Те бяха не по-малко изненадани от него, преди грубите им ръце да го докопат, той се бе изплъзнал, полутъркаляйки се надолу към брега.

— Лийт! Насам, насам! — Фемандерак, също на брега, на около стотина ярда вдясно.

Младежът се изправи на крака. Стражите бяха прекосили половината разстояние по склона. Зад философа също се появиха войници.

— Зад теб! — викна Лийт.

Сега Фемандерак също побягна и след миг двамата се събраха, преследвани от две групи стражи, бързо стопяващи разстоянието.

— Реката! — каза Лийт. — Трябва да прекосим реката!

Протегна ръка, сочейки отвъд брега. Фемандерак я проследи и устата му се отвори широко. Стражите също погледнаха, сетне застинаха на място. За миг никой не помръдна, покоят нарушен от крясъка на чайките, дошли на неочакваното пиршество.

— Наистина, приятелю, да прекосим реката! — рече Фемандерак, а смехът красеше гласа му. За пръв път от напускането на Долината изпитваше радост и усещането го изпълваше с раздиращи тръпки. Лийт се приготви да скочи, но философът го спря с вик. — Не! Не скачай. Довери ми се. Слез надолу!

И двамата се заспускаха, борейки се с водните растения, докато нозете им не докоснаха пясък. Междувременно удивените от гледката стражи се бяха окопитили — вероятно при командата на северняка — и също слизаха към брега, може би десет фута над двамата, готвейки се да ги последват.

Лийт и Фемандерак се стрелнаха далеч от брега, дългунестият философ търчащ отпред, опитвайки се да избегне коварната кал. Зад тях първият страж скочи от брега и за свое огорчение потъна до колене в мекия пясък.

— Глупак! — викна капитанът му, но това не попречи на още половин дузина стражници да последват примера, а сетне и съдбата на своя колега. — Слезте и им помогнете! — рече разгневеният началник, сетне размисли при вида на плячката, която се измъкваше. — Забравете ги. Догонете северняците!