В земята пламък се крие

Извън странноприемницата, в мрака на безлунната нощ, мрачни фигури обграждаха малката постройка. Мълчаливи сигнали напътстваха движението на сенките, а привидно случайни нощни звуци ги отвеждаха до предварително определени позиции.

Огънят отмря с изпразването на пивницата. Гостилничарят, кръглолик веселяк, се зае да мие халби. Аркимм се бяха отпуснали в ъгъла, на границата на съня, изтощени от пътуването и неспирните тревоги. Вратата се отвори с пукот. Вътре нахлу голяма група хора, водени от дългокос мъж в ливреята на инструърската градска стража. Преди Аркимм да отърсят съня от клепачите си, вече бяха наобиколени от мъже, заплашително изтеглили мечовете си, мъже, които не обърнаха внимание на острите протести на гостилничаря, насочили стоманените си очи в сепнатите лица на жертвите.

— Няма да има проблеми, пивничарю — с равен глас рече дългокосият. — Тези гости тъкмо си тръгваха.

— Какво искате от нас? — запита хауфутът, неуспешно опитвайки се да не позволи на страха да се просмуче в гласа му.

— Ние сме ваши приятели — рече униформеният на диалект, какъвто Лийт бе чувал на пазара в Инструър. Гласът му в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен. — Просто искахме да се убедим, че няма да ви се случи нещо на път за леглата. В мрака е лесно да си навехнеш пръста. Ала не и когато ние сме наблизо. — Той се усмихна, а неколцина от спътниците му се изсмяха. — Ще се грижим за вас.

— Не се нуждаем от грижи! — рече Кърр, старата му войнственост ясно различима в стойката му, несъмнено проклинащ решението да остави меча си горе. Бе подарък от ескейнци, даден му на южния бряг на Алениус, а сега щеше да бъде изгубен, заедно с кой знае още какво. — Отседнали сме тук за през нощта.