Прокоба [bg]

С тези думи той остави участниците. Те мълчаха и се чувстваха потиснати. Тина изглеждаше като попарена от случилото се, но прониза Мехмет с предупредителен поглед, за да му покаже, че още не е приключила с него.

– Връщайте се на работа. Трябва да наваксваме със записите – размаха бурно ръце Фредрик Рен.

Участниците неохотно се затътриха към търговската улица. Шоуто трябва да продължи.

– Случило ли се е нещо? – попита Симон и погледна угрижено Мехмет, който си слагаше работната престилка.

– Не, не. Малко неприятности.

– Наистина ли смятате, че е редно да продължавате да снимате предаването след смъртта на онова момиче? На мен ми се струва малко…

– Малко какво? Безчувствено? Неморално? – Мехмет изведнъж повиши глас. – Защото ние сме безмозъчни идиоти, които само се наливат с алкохол, чукат се пред камерите и доброволно стават за смях. Така мислиш, нали? А случайно да ти е хрумвало, че за някои от нас животът в предаването е много по-приемлив вариант от обичайното ни ежедневие? Предаването ни дава възможност да избягаме от нещо, което рано или късно ще ни застигне!

Гласът му се изгуби и Симон внимателно го настани на един стол.

– Какво ти дава това предаване лично на теб? – попита той и седна срещу Мехмет.

– На мен ли? – Гласът на Мехмет преливаше от горчивина. – Дава ми възможност да се разбунтувам; да прегазя всичко, което има някаква стойност; да го раздробя на толкова малки парченца, че повече да не ме карат да ги залепвам в едно цяло.

Той зарови лице в шепите си и се разрида. Симон го погали по гърба с внимателни ритмични движения.

– Не искаш да живееш, както ти диктуват другите, така ли?

– И да, и не. – Мехмет вдигна глава и погледна Симон. – Не мисли, че роднините ми ме заплашват, че ще ме изпратят в роднината ми или нещо подобно. Вие, шведите, все си въобразявате всякакви глупости за чужденците. По-скоро става дума за очаквания и жертви. Майка ми и баща ми са пожертвали много за нас, за мен, за да можем ние, техните деца, да живеем по-добре от тях. Зарязали са всичко: дома си, роднините си, уважението, с което се ползвали сред сънародниците си, работата си, всичко. Само и само да ни осигурят по-добър живот. Самите те са нещастни тук. В очите им виждам как копнеят за Турция. Понеже съм роден тук, за мен Турция е място, където почиваме през лятото, но не и част от сърцето ми. Ала и тук, в Швеция, не се чувствам у дома си, защото съм длъжен да оправдая надеждите им и да сбъдна мечтите им. Уви, ученето не ми се удава. Сестрите ми са много паметливи, но не и аз – синът, който ще продължи рода и името на баща си. Аз искам да науча занаят. Нямам големи амбиции. Доволен съм, когато през деня съм създал нещо с ръцете си. Не съм ученолюбив. Но родителите ми не искат да го разберат. Затова трябва веднъж завинаги да разбия мечтата им. Да я строша на малки-малки парченца, докато стане неузнаваема.

Сълзите рукнаха по бузите му. Ръката на Симон само усили болката. Мехмет не издържаше повече да разочарова хората. Омръзна му да крие истинската си същност.