Засенчено слънце [bg]

„Твърде много гняв има в сърцето ми, за да се заема с това“ - даде си сметка Ханани. Само че казаното бе вече казано, а урокът - започнал. Не и оставаше друго, освен да продължи.

Тя отпусна пръсти върху клепачите и потърси душата му. Трябваше да прегледа множество пластове не само в плътта, но и други места, изградени от воля и емоции. Всичко би протекло по-лесно, ако можеше да го приспи, само че бе особено важно да го изучи не само заспал, но и буден - дори повече буден, бе подчертал Мни-ини, защото щеше да обучава будното му Аз, независимо от това, в кои селения щяха да бродят. И Ханани задълба в неговата свирепост и самота, в гордостта и ревниво пазената му недостъпност, а когато проникна в голямата артерия над сърцето, откри душата, и тогава…

Какво?

Нещо се промени.

Вместо мрака зад собствените и клепачи тя се видя въвлечена в по-плътна чернота. В първия миг се обърка, но веднага разбра - вече не бе у Принца. Връзката бе непокътната - светла кървавочервена линия пресичаше пространството. Неговата умблике, която задържаше душата към тялото. Тази на Ханани също се виждаше в лишеното от форми пространство.

Ханани не обичаше безформието. Но тъкмо си каза това и наоколо просветля - изпъкнаха очертанията на Залата на Благослова. Всичко в сиво.

Междинните селения. Уплашена, тя се хвърли към нишите, където тогава бе зърнала - вече бе сигурна - силата, убила Даюхотем. Но там нямаше нищо. Върна се с олекнало сърце към статуята на Хананджа и подиума, и видя себе си, още едно нейно Аз, облечено в широка официална роба, издута от вятър, който не се усещаше.

Коленичило в нозете на Богинята, с нож в ръката - току-що подарения от Принца на неговия син - то мушкаше неуморно мъничка фигура, превърната вече в безформено червено светотатство.

Ханани изпищя. Другата Ханани спря и вдигна поглед към нея. Усмихна се през сълзи и пръски кръв.

„Не! Никога не бих…“ Ханани сграбчи обезумяла собствената си нишка и…

… се върна в себе си толкова рязко, че отскочи от Ванахомен, затаила дъх.

Той отвори стреснат очи и я погледна изненадано.

- Какво стана?

- Аз… Аз не… - Неориентирана и мудна, тя не бе господар на мислите си. Не видя ли той този страховит образ? Не помнеше ли собствените си сънища? - Не знам. Бях…

- Богове, трепериш като пияница. - Принцът посегна да и помогне и постави едната си ръка на кръста и, а другата на бедрото и.

На бедрото, също като Азима…

Паниката я обсеби, преди да се усети.

- Не ме докосвай! - Гласът и почти не се чу, думите също. Тя започна да рита и ръкомаха в стремеж да се откъсне от него. Спъна се в полите си и падна сред камънак и прах, задъхана и потна, разтреперана толкова силно, че едва успяваше да диша. Продължи да лази на четири крака, докато някаква препречила пътеката отвесна скала не я спря.