Засенчено слънце [bg]

В сивотата се чуваха виковете на Санфи - била същата усойница като майка си, проклятие за неговия род, петно, което с нищо не бил заслужил. Сграбчи я за бедрата и тя зачака да я извлече на пода, за да даде докрай воля на своята ярост. Само че баща и я остави там, където си лежеше. Усети го да раздира дрехата и на гърба, разтвори краката и. Помота се още малко с бельото, а сетне в нея проникна нова болка, четири пъти по-гадна от шамара преди малко, четирийсет пъти по-отвратителна от онази през първата нощ, когато преди толкова много години я посети в спалнята, че вече не си спомняше друго, освен срама, който изпита тогава. Сега също имаше от какво да се срамува и дори да се отврати, докато той ръмжеше, пухтеше и блъскаше зад гърба и, но тя не изпита нищо такова въпреки болката. Времената, когато се срамуваше от него, а и от себе си - задето му е дъщеря, бяха отминали много отдавна. Сега бе от значение единствено това, че тя понася болката, а не Тантуфи. Не Тантуфи.

За щастие, той бе прекалено ядосан и не направи опит да и достави удоволствие - нещо, което вършеше често, за да залъже гузната си съвест. Така стана по-бързо.

Когато всичко свърши, тя зачака - чуваше го да диша тежко и да преглъща, да се успокоява. Знаеше, че извиненията няма да дойдат сега. Известно време щеше да продължи да вини нея, задето го е предизвикала. Задето и е причинил болка. Най-голямото му възможно опасение бе тя да не вземе да го напусне, но тогава щеше да и се наложи да приеме тегобите на един живот в постоянен страх от неговите пазванти. Предупредил я бе още като дете, че незабавно ще прати по дирите и убийци, ако реши да му избяга. И те нямаше да използват оръжие - той щеше да им разреши да прибягнат до своите най-долни и брутални методи като прощален подарък за едничкото си обичано дете.

Тианет не се плашеше от това. Какво значение имаше някаква си допълнителна болка? Но той щеше да се захване с Тантуфи, а това тя не може да понесе.

Чак след време бащиният гняв щеше да бъде изместен от чувство за вина. Той щеше да започне да се извинява, от което нямаше никаква полза, да я отрупва с дарове, които тя не иска, да дава нови обещания, които нямаше да изпълни.

След известно време се изправи и напусна мазето. Тианет остана да лежи, където си беше. Усети как влагата съхне по тялото и и зачака болката да си тръгне от главата, ребрата и другите места. За миг се унесе, решила че си въобразява допир на нежни пръсти до устните, капане на топли сълзи върху бузата. Нямаше как да са собствените и, защото тя не плачеше.

- Спи - прошепна глас в ухото и. - Спи сега, спи. Аз ще те пазя. Спи спокойно-спокойно-спокойно. Спи.

И Тианет заспа.