Огненият херцог [bg]

Беше наистина много тъмно. Едва виждаше ръката си, а смътно очертаната фигура пред него бе Хоузи, но го разбра единствено защото бе чул гласа му не защото го видя. Бяха се натрупали облаци и нощното небе вече не бе обсипано с трепкащи звезди, а приличаше на яма, пълна с катран.

Опитай се да намериш пътя, да бе, как ли пък не.

Някъде в далечината се чу вой на куче. Май не беше куче, това бе продължителен, остър вой, който звучеше по-скоро като вълчи.

— Чедата ли са?

— Ммм. — Хоузи се ослушваше притихнал, докато някъде прозвуча друг вой. — Един от тях е попаднал на следите ни и съобщава къде точно, а сега изчаква да получи инструкции и отговор, преди да тръгне да ни търси.

— А как вижда на тъмно? Аз лично съм като сляп — каза Иън.

Студеният мрак му се стори ужасяващо страховит. Наоколо можеше да го дебнат очи и остри зъби, а той не можеше да направи нищо. Дали да извади меча и да се надява, че ще посече, който е наоколо?

— Чедата виждат отлично на тъмно, въпреки че в такава тъмна нощ ще им се наложи да се движат доста по-бавно, отколкото са свикнали, но само ако нямат следа, по която да вървят. Среброчел? Среброчел.

Иън чу как конят се приближава шумно през шубраците и вятърът довя особената остра конска миризма на кон, но дори и бял кон да се бе изпречил пред него, той нямаше да успее да го види в нощ, тъмна като тази.

— Ами вие със Среброчел? — попита Иън.

— Среброчел не може да вижда, ако няма светлина. Едно време аз… — той замълча. — Аз също не мога да виждам на тъмно.

И какво, по дяволите, да правим?

— Значи, ако се наложи да бягаме, най-добре да си направим факла или нещо такова.

Хоузи измърмори нещо.

— Когато се развидели, ще намеря бреза, ще й обеля кората, за да я използваме за факла. Май трябваше да го направя преди. Или пък да бях взел малко дюшеклък, да го напоя с масло за фенери, което нямам, защото нямам и фенер, защото не исках да светя нощем, защото… — Той въздъхна.

Иън не бе сигурен дали уплахата му е по-силна от раздразнението. Върколаци… Чеда ги преследваха в тъмното и това, изглежда, никак не ги притесняваше, но Хоузи, Среброчел и Иън не можеха да мръднат…

— И какво ще правим? Ще ги чакаме ли?

— Изборът ни не е кой знае какъв. — Иън чу, че Хоузи нагласява презрамките на раницата. — Май имах едно от тези някъде тук… аха. — След това той долови звуци, които не можа да определи откъде идват, последвани от ругатни.

От дланта на тъмнокожия мъж заструи ярка светлина и разпръсна мрака чак до най-далечните кътчета на малката поляна. Дългото скулесто лице на Хоузи блестеше с демонични отблясъци, а хлътналите му бузи и сянката на тесния му нос изглеждаха още по-черни.

— И появи се светлина — изрече с усмивка Хоузи. Доларът в ръката му излъчваше бяла светлина и Иън потръпна, когато си помисли каква топлина е събрана там.