Сърца за изгаряне [bg]

С все още затворени очи той с усилие протегна ръка към мен.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам.

Стиснах я леко за секунда, след което бързо я пуснах. Кожата му бе влажна и лепкава.

— Не знам как си успял — продължи Дънк. — Сигурно съм петнайсетина килограма по-тежък от теб… Но въпреки всичко благодаря ти. Наистина ти благодаря, човече.

— Кои са онези в коридора?

— Ченгетата ли? Мисля, че се боят да не избягам. Вероятно с основание — дори с прецакания си крак пак ще успея да надбягам онзи дебелия.

— Не полицаите. Другите двама.

— Тук са, за да наглеждат ченгетата.

— Мислят, че ти си в основата на всичко. Имам предвид полицаите.

Дънк извърна глава към прозореца.

— Не ми пука какво мислят.

— Мислят, че си уредил да убият Крокет, за да може да заемеш мястото му и да поемеш бизнеса.

— А ти какво мислиш?

— През последните няколко седмици не съм в състояние да мисля много-много за каквото и да било — казах аз тихо.

— Алонзо Сепала уби Крокет. — Дънк се размърда. — Шибанякът дори си призна, преди да се самоубие.

Рамото му потръпна. Той изкриви лице.

— Всичко ме боли. А онова, което не боли, сърби. Дават ми морфин заради болката, което е страхотно до един момент, след което престава да е страхотно. След първите няколко дни започна да ме сърби под кожата, все едно по костите ми пълзят мравки. Дори и да можех да се почеша, пак не мога да мърдам кой знае колко. Докторите казаха, че ако мръдна дори мъничко в неправилна посока, костите може да започнат да зарастват накриво. А ако мърдам повече, можело дори да се наложи да счупят някоя отново, за да я наместят. Кракът ми е зле, но ребрата са жив ужас. Всеки път, като си поема въздух, все едно някой ме наръгва с тъп нож. Един от куршумите е разкъсал червата ми, следователно, никаква твърда храна. Хранят ме с една от онези тръбички. Не искам да си представям с какво точно ме хранят. И знаеш ли кое е най-шантавото? Не съм срал, откакто ме докараха тук. Онова, с което ме тъпчат през тази тръба, сигурно не ми стига.

— Съжалявам за татко ти — казах аз.

— Беше гадняр.

— И въпреки това ти беше баща.

— Напротив, не беше, и то от години. — Дънк се закашля и очите му се присвиха още повече. По веждата му се стече ситна капчица пот. Езикът му се подаде от устата и облиза сухите, напукани устни. — Има ли някаква вода на масата?

Видях малка пластмасова чашка със сламка. Напълних я от каната до нея и я поднесох към Дънк, като се мъчех да уцеля устата му със сламката. Очите му останаха затворени, докато пиеше.

— Защо не искаш да ме погледнеш?

Дънк допи водата. Върнах чашката върху масата.

— Съжалявам, очите ме болят от светлината. Сигурно е нещо от лекарствата.