Каменният кръг [bg]

— Не можеш! — каза той. — Не можеш да си тръгнеш.

— Трябва.

— Не! — Малкият граф стисна челюст, с което поразително заприлича на прадядо си по бащина линия. Джейми благодари на щастливата си звезда, че никой в Хелуотър не бе виждал Саймън Фрейзър, лорд Ловат. — Няма да ти позволя да тръгнеш!

— Вие, милорд, нямате думата по този въпрос — отвърна твърдо Джейми, вече започваше да се успокоява малко, защото най-сетне можеше да каже на момчето какво мисли.

— Ако си тръгнеш… — Уили се огледа безпомощно, търсеше заплаха и забеляза една подръка. — Ако си тръгнеш — повтори по-уверено, — ще пищя и ще викам, и ще изплаша всички коне, така да знаеш!

— Само да изпискаш, малък дявол такъв, ще ти хвърля много здрав пердах! — Освободен от обичайните задръжки и притеснен от мисълта, че това разглезено хлапе ще изплаши напрегнатите и много ценни коне, Джейми го гледаше страховито.

Очите на графа се ококориха от ярост и лицето му почервеня. Той пое дълбоко дъх, после се завъртя и хукна през конюшнята, като пищеше и размахваше ръце.

Мили Фльор, вече и без това изнервена от почистването на копитата, се вдигна на задните си крака и изцвили силно. Останалите коне започнаха да пристъпват и да цвилят в отделенията си, а Уили крещеше всички лоши думи, които знаеше — а те не бяха малко — и риташе като обезумял вратите на яслите.

Джейми успя да хване въжето на Мили Фльор и със значително усилие я изведе навън, без да пострада той или кобилата. Върза я за оградата и тръгна обратно към конюшнята, за да се оправи с Уили.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — пищеше графът. — Гнусотия! Гадост! Лайно! Свиня!

Без да продума, Джейми го хвана за яката, вдигна го от земята и го отнесе навън, ритащ и пищящ, до налбантското столче, което използваше. Там седна, преметна графа над коляното си и го удари по задника пет-шест пъти, силно. После вдигна момчето и го изправи.

— Мразя те! — Омазаното със сълзи лице на виконта беше ярко червено, а юмруците му трепереха от гняв.

— Е, аз също не съм много очарован от теб, копеленце малко! — сопна му се Джейми.

Уили се изпъна, стиснал юмруци, и с лилаво лице.

— Не съм копеле! — изпищя той. — Не съм, не съм! Вземи си думите обратно! Никой не може да ме нарича така! Вземи си ги обратно!

Джейми се взираше шокиран в него. Значи говореха и Уили беше чул. Беше отложил заминаването си прекалено дълго.

Пое си дълбоко дъх и после пак, с надеждата, че гласът му няма да потрепери.

— Взимам ги обратно — рече тихо. — Не биваше да казвам тази дума, милорд.

Искаше да клекне и да го прегърне, или да го вземе и да притисне до рамото си — но това не беше нещо, което един коняр може да направи с граф, дори с малък граф. Лявата му длан пареше и той сви здраво пръсти над единствената бащина ласка, която някога щеше да даде на сина си.