Каменният кръг [bg]

Лейди Грозиър, която, разбира се, бе забелязала коняря, сега погледна отново към него.

— Ама права сте! — възкликна тя, много развеселена. — Погледнете само — Уили си държи главата и раменете по същия начин! Колко странно!

Джейми се поклони уважително на дамите, но усети как по лицето му избива студена пот.

Очакваше това, но не искаше да повярва, че приликата вече е достатъчно голяма, за да е видима и за останалите. Като бебе Уили имаше бяло дебело личице и не приличаше на никого. Когато порасна обаче, пухкавостта изчезна от бузите и брадичката му и макар че носът му още беше по детски топчест, вече се виждаше намек за високите скули, а сиво-сините очи бяха станали тъмносини и ясни, гъсто опасани от меки ресници и леко скосени.

Щом дамите влязоха в къщата и се увери, че никой не ги гледа, Джейми прокара скришом ръка по собственото си лице. Наистина ли приликата беше толкова голяма? Косата на Уили беше мека и кафява, с лек помен от кестенявия блясък на майка му. И тези големи прозрачни уши — неговите със сигурност не стърчаха така, нали?

Проблемът беше, че Джейми Фрейзър всъщност не се бе виждал като хората от няколко години. Конярите нямаха огледала и той прилежно избягваше компанията на прислужниците, които биха могли да му осигурят такова.

Той се приближи до поилото и се наведе над него, небрежно, сякаш да огледа водомерките по трептящата повърхност. Но от потрепващата вода, опъстрена с плаващи сламки и кръстосвана от водомерки, в него се втренчи собственото му лице.

Той преглътна и видя как гърлото на отражението му мърда. Приликата в никакъв случай не беше пълна, но я имаше. По-скоро във формата и позата на раменете и главата, както бе отбелязала лейди Грозиър — но най-вече в очите. Очите на Фрейзър; баща му, Брайън, имаше такива очи, сестра му Джени също. Ако скулите на момчето станеха изпъкнали и широки, а малкото носле пораснеше дълго и право — тогава всеки щеше да види приликата.

Отражението в поилото изчезна, когато той се изправи и се втренчи невиждащо в конюшнята, която бе негов дом през последните години. Беше юли и слънцето прежуряше, но това не попречи на студа, който скова пръстите му и изпрати тръпка по гръбнака му.

Беше време да говори с лейди Дънсейни.