Не заспивай [bg]

Държеше главата си наклонена на една страна и като че ли изучаваше лицето му.

— Имате удивителни очи — каза след малко.

След като не се сети какво да отговори, той предпочете да замълчи.

— В душата ви има много тъга.

Собствените ѝ очи имаха онзи полузамечтан поглед на човек, гледащ света през лещата на някакво тайно знание, може би вдъхновено от психотропни вещества.

— Защо искате да говорим за Скот?

Това бе логичен въпрос и Гърни би трябвало да подготви предпазлив отговор, но нямаше време за това.

— Мисля… че случилото се през онова лято… може би е свързано е определени събития сега. Има четири подозрителни смъртни случая… с хора, които може да са били в „Брайтуотър“ преди тринайсет години, по същото време, когато и Скот. Може би има връзка между случилото се сега и тогава. Знам, че събуждам мъчителни спомени. Моля да ме извините за това.

Тя не реагира и Гърни се запита дали изобщо го е чула.

— Кимбърли?

— Няма нужда да се извинявате.

Въпреки странния ѝ коментар той продължи:

— Мо Блумбърг ми каза, че след изчезването на Скот сте ходили многократно в „Брайтуотър“ да го търсите. Така ли е?

Тя кимна едва забележимо:

— Много глупава постъпка.

— Успяхте ли да откриете някаква следа от него?

— Разбира се, че не.

— Защо казвате това?

— Не съм търсила на правилното място, нали? Той вече си е бил отишъл.

— Искате да кажете, че сте достигнали до заключението, че… че синът ви вече не е жив?

— Не, не това. Животът никога не свършва. Скот просто е отишъл на друго, по-спокойно и щастливо място.

Нещо в тона ѝ го накара да зададе следващия въпрос:

— По-щастливо място от „Брайтуотър“ ли?

Усмивката ѝ помръкна.

— „Брайтуотър“ беше мъчение. Скот мразеше всяка минута, прекарана там.

— Защо го пратихте тогава?

— Идеята беше на баща му. Тренировките, необходимостта да се справя с трудности — така щял да стане истински мъж.

Скот не го биваше в спортовете. И как, ако те бият, унижават и наричат с мръсни имена, ще станеш мъж? Можех да го убия.

— Бащата на Скот ли?

— Исках да го убия. Но ме напусна. Знаете ли защо? Защото ходех всяка седмица в „Брайтуотър“ да търся Скот. Това не можа да изтърпи. Знаеше, че вината е само негова.

— Момчетата в лагера, които тормозеха Скот — имаше ли някой, от когото най-много да се е оплаквал?

Тя кимна бавно:

— Онези с животинските имена.

— Паяка, Лъва, Вълка и Невестулката ли?

— Да.

— Той знаеше ли истинските им имена?

Кимбърли поклати глава:

— Не беше сигурен. Носели черни качулки.

— Имал ли е някакви предположения?