Не заспивай [bg]

Имаше още четири, разположени в широк полукръг около първия, всичките — озъбени и със зловещи очи, неподвижни, сякаш чакаха сигнал да нападнат.

Гърни бавно смъкна пистолета и се приготви за стрелба.

Така, прицелил се в главата на свирепото чудовище главатар на глутницата, опрял пръст в спусъка, той изведнъж разбра защо вълците стоят неподвижно.

Всички те бяха мъртви.

Мъртви, изкормени и препарирани.

Телата им бяха нагласени в смайващо правдоподобни нападателни пози.

Странно, но смъртта изобщо не намаляваше свирепия им вид.

Авторът на тази дивашка композиция определено беше майстор в това чудато изкуство. Но каква беше целта на композицията? За кого беше подредена?

Не бяха ли вълците защитени в тази част на света? Преди колко време бяха отстреляни? Кой ги беше убил? И защо се намираха тук, в хотела?

Вглъбен в тези въпроси, повдигнати от присъствието на тези… натъпкани с памук трупове… Гърни за момент забрави за какво се беше качил на тавана, но бързо си спомни, когато видя втора врата в другия край на помещението. Това явно бе вратата, чието отваряне и затваряне бе чул, преди да дръпне връвчицата на лампата.

Без да прибира пистолета, но след като заключи предпазителя, той предпазливо заобиколи вълчата глутница, която продължаваше да го държи на нокти със суровия си реализъм, и се насочи към вратата.

Преди да я достигне, чу шум от приближаващи се тежки стъпки.

След секунди вратата се отвори и в стаята влезе Остин Стекъл, въоръжен със силен фенер.

Ослепителният лъч на фенера обиколи стаята, като проектира сенките на вълците върху стената, и най-накрая спря върху пистолета в ръката на Гърни.

— Боже! — Той насочи фенера към лицето на Гърни. — Какво, по дяволите, става тук?

Гърни премигна.

— Махнете тази светлина от очите ми!

Стекъл задържа фенера, докато Гърни не тръгна бавно него, после бързо го свали.

— Извинявайте. Какъв е проблемът?

— Срещнахте ли някого?

— Моля? — На лицето на Стекъл се изписа искрена изненада.

— Някой, който беше в стаята преди по-малко от минута, излезе през тази врата. Да сте видели или чули нещо?

— Не, докато се качвах.

— Тоест?

— Когато бях долу, чух някой да вика: „Има ли някой?“ няколко пъти. Силно. Реших, че става нещо. Тук е забранено за външни лица. Не е място със свободен достъп. Никой няма работа горе.

— Затова ми се стори странно, когато чух стъпки от тавана.

— Какви стъпки?

— Стъпки от тавана над банята ни. И над спалнята. Бавни, тихи, сякаш някой се старае да не вдига шум. Имате ли представа защо му е на някого да се промъква наоколо?

Стекъл поклати глава, като че ли самата идея беше налудничава.

— Който и да е бил, преди малко беше в тази стая. Чух вратата по-малко от минута преди да влезете. Сигурен ли сте, че не видяхте и не чухте никого?

— Никого не видях и нищо не чух. Абсолютно нищо.

— Тази част на тавана се намира точно над Президентския апартамент, нали?