9-те слънца [bg]

Ако аз бях жив, значи и той…

Видях Джак да се отърсва от пясъка до кабината на камиона. Стоеше от страната на шофьора. Пясъкът беше охлузил до кръв лицето му. Ушите му кървяха. Беше извадил по-добър късмет от мен при падането. Изчезна от поглед, но след няколко секунди камионът се раздвижи леко, сякаш някой отвори и затвори вратата на кабината.

— Спри — казах, но бях останал почти без дъх. Ръката ми — онази, която Джак извади от строя с тежката керамична саксия — не беше наред. — Спрете го.

Двигателят изръмжа и камионът тръгна, напред. Джак го подкара през строителните материали — кутии с боя, торби с хоросан. Премаза дървените бариери, издигнати да спират любопитните и крадливите. Натисна клаксона и вля камиона в бруклинския трафик.

Стисках ръба на камиона със здравата си ръка. Готов за езда.

Камионът помете колите, паркирани в страничното платно. Хрущеше метал, трошеше се стъкло. Опитах да се изправя на колене върху пясъка.

В този момент преградата на каросерията се отвори. Не знаех дали Джак става по-умен и изобретателен — черти, които и без това притежаваше, след като се беше сетил преди мен да открадне камиона — или просто е натиснал погрешен бутон, или металните тръби, които удариха машината, когато паднахме, бяха повредили скобите на каросерията.

Пясъкът се изсипа като от счупен пясъчен часовник и ме отнесе като по пързалка на улицата. Колите зад камиона занатискаха спирачки, когато пясъкът експлодира пред тях. Което беше добре, защото аз се изтърколих с него и се приземих върху купчината на около три крачки пред такси с оглушителен клаксон. Скочих напред и пясъкът спря бронята на таксито точно пред обувките ми.

Опитах се да се изправя на крака.

Джак подкара камиона напред като снаряд. Видях го да профучава на червено, да завива и да изчезва. Измъкнах се от купчината пясък. Забелязах, че таксито, което едва не ме блъсна, е празно, и закрачих енергично през дюната.

Около сградата, от която паднахме, гъмжеше от полицаи, щуращи се по тротоара.

Бях сигурен, че някой ще ме посочи всеки момент. Не ми беше до разговори с полицията. Затова влязох в таксито. На задната седалка нямаше никого.

— Здрасти — казах на шофьора. — Свободен ли си?

Той измери с поглед обсипаното ми с пясък тяло и се обърна зяпнал назад. Изисканият ми костюм „Бърбъри“ сега беше дрипа; бях окървавен и държах вдървено ръката си. Освен това бях с посинено око.

Погледнах името му на таблото. Василий Антонов. Руснак. Казах на Василий на руски:

— Ще ме откараш ли до едно място?

Руският явно му вдъхна увереност. Колите зад него натискаха клаксони и той пое бавно напред — през пясъка. Ченгетата тичаха край нас към кръстовището, където Джак беше завил.

— Къде искаш да отидеш? — попита ме той на руски.

Стигнахме кръстовището.

— Свий надясно, моля — продължих на същия език.

— Искаш да проследя камиона с пясъка?

— Би било страхотно.

— Този човек ти открадна камиона?

— Да.