9-те слънца [bg]

Добро представление. Мила не би се стреснала и от гигантска бяла акула.

Протегнах ръка за поздрав към счетоводителя.

— Франк Дъруот. Това е съпругата ми Лилия.

— Господин Бел.

Той не пое ръката ми и аз я отпуснах. Позасмях се смутено, за да подсиля ефекта. Носех джинси и тъмносин блейзер с розово поло под него. Мила беше открила някаква ужасна пола с флорален десен, която сигурно отговаряше на представата й за стила на американска домакиня от предградията. Стискаше розова дамска чантичка. Изглеждахме по-скоро като кандидати за членство в провинциален клуб, отколкото като участници в нелегално осиновяване.

— Мислех, че срещата е поверителна — казах.

Мила пристъпи до мен, сякаш се страхува.

Счетоводителят избърса със салфетка следите от тайландска храна по устата си. Прииска ми се да го стисна за гушата, да го блъсна в стената и да го принудя да ми каже къде е синът ми. Но за да не убият момчето ми, трябваше да изиграя ролята си на нервен кандидат-родител от предградията.

— Обърнете се към стената — нареди един от здравеняците. Червената му коса стърчеше нагоре, лунички колкото речни камъчета осейваха лицето му. — И двамата.

Послушахме го. Оставих малкото платнено куфарче, което носех.

Не спорих. Предполагаше се да съм нервен — примерен гражданин, какъвто бях в далечното минало, но не и сега. Никакви микрофони, никакви оръжия. Само моето неповторимо „аз“ и гневът, стаен дълбоко в гърдите ми. Червенокосият щателно ме претърси. После повтори процедурата с Мила.

— Франк — обади се тя поуплашено. Добра актриса.

— Още малко търпение, скъпа. Само минутка — успокоих я. — После ще вземем нашето бебче.

Тя въздъхна примирено като жена, която копнее тази сделка да й открие пътя към щастието.

— Господин и госпожа Дъруот са чисти, господин Бел — каза червенокосият и отстъпи назад.

Стиснах за миг ръката на Мила.

— Седнете, господин Дъруот — каза счетоводителят. — Извинете ме за бъркотията. Решихме да вечеряме рано. Обикновено не се срещам с клиенти нощем.

Знаех, че по това време на денонощието счетоводителят вече пътува с влака към Ню Джърси. Бях претършувал всяко кътче от живота му — съпруга, едногодишно бебе, ипотека за уютен дом, многообещаващо бъдеще.

Всички сладостни подробности, които навремето имах и аз, но ги бях изгубил.

Счетоводителят и главорезите му ме огледаха. Нека си гледат, помислих си. Бях се подготвил.

Единият отвори куфарчето. Изсипа тухличките с банкноти върху масата и започна да ги сортира.

Господин Бел ме погледна.

— Със съпругата ми — излъгах — три години опитваме безуспешно да имаме дете. Бракът ни е разклатен. Изгарям от нетърпение да й подаря здраво и щастливо дете.

— Може да си осиновите.

— Да. Но… хмм… не искам добросъвестни социални работници да проверяват бизнеса ми. Искаме просто да се сдобием с дете.

Мила се премести по-близо до мен.

— Проверили сте ни, нали? Дошли сме да си изберем бебе.

— Не е толкова лесно, госпожо Дъруот.

— Донесох първоначалната вноска. Посочваме си дете и го вземаме.

Той примигна.