9-те слънца [bg]

Барманът кимна. Клиентите все още ни зяпаха. Това не ми хареса.

— Сигурен ли сте, че сте добре, господин Капра?

— Да. Ще се оправя.

— Хмм… ранен сте.

— Да, знам. Обади се на Бъртранд и забъркай мартинитата. Как се казваш?

— Кларк.

— Благодаря, Кларк.

Минах край Леони и й кимнах леко с глава да ме последва. Тя си взе раницата и халбата. Изчака да стигнем стълбите и да затворя вратата.

— Какво стана, за бога? — попита.

— Ръката ми е счупена. В най-добрия случай.

Изпразних си джобовете — ключовете от колата под наем, портмоне, телефон.

— Не, Сам, какво стана с Джак Мин?

Погледнах я; ненадейно провалът ми натежа повече от пострадалата ръка.

— Измъкна се, Леони. Подценихме го.

— Нали каза, че ще го убиеш.

Произнесе го с тон, сякаш ме укорява, че не съм купил мляко или не съм платил сметките. Устните й трепереха.

— Сам… Децата… Ще убият децата ни.

Някой похлопа по вратата.

Докоснах устните й с показалец. Кларк влезе с две мартинита върху поднос. Благодарих му. Той подаде едното на мен, а другото на Леони, която поклати глава.

— И двете са за мен — казах. Гласът ми звучеше одебелял. Леони върна мартинито върху подноса.

— Нещо друго за вас, мадам? — попита я Кларк.

Да му отдадем дължимото — опитваше се да се държи, сякаш не съзира нищо необичайно. Тя поклати глава; погледна го бегло, стараейки се да се овладее. Той примигна смутено и се обърна към мен:

— Обадих се на Бъртранд, господин Капра. Ще пристигне след петнайсет минути. Обясних му, че сте ранен, и той каза, че след малко ще дойде лекар.

Дори да му се струваше странно, че лекар се отзовава по спешност в бар, не го спомена. Времената са трудни и младият Кларк очевидно ценеше работата си. Осъзнах, че сигурно съм в шок. Седнах.

— Благодаря, Кларк.

Отпих от мартинито. Беше съвършено — като ледена стомана.

— Ако правиш всички мартинита като тези, винаги ще имаш работа тук, стига да желаеш.

— Благодаря, сър.

— Най-добре се връщай долу.

— Да, сър.

Той погледна първо към мен, после към Леони и излезе.

— Симпатично хлапе — казах.

Устните на Леони се раздвижиха, сякаш търсеше думите.

— Не успя да го убиеш… И смяташ да седиш тук и да пиеш мартини?

— Две мартинита. Нямам болкоуспокояващи.

Джеймс Бонд пие мартини, облечен в смокинг и готов да убива. Аз пиех мартини, защото ръката ми беше счупена, бях съсипан и трябваше да поспра и да обмисля следващия си ход. Преборих се с изкушението да пресуша чашата на един дъх.

— Вчера забих кол в корема на човек и държах ръката на умираща жена. Днес млатих и убих две луди наемнички, които едва не ми видяха сметката, набих най-добрия си приятел и скочих върху движещ се автобус. Влязох с мотоциклет в сграда, като разбих прозореца. После се хвърлих от покрив с друго човешко същество, което не ми е причинило нищо лошо.

Вдигнах вежди.