![Собствено правосъдие [Divine Justice - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/3/7/sobstveno-pravosdie-divine-justice-bg-download.jpg)
Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]». Краткое содержание книги:
Сега Оливър Стоун е най-издирваният убиец в Америка. Но не само от ФБР. Един човек от миналото му го иска мъртъв, и то веднага. А членовете на клуб „Кемъл“ го искат жив и са готови да рискуват живота си, за да го спасят.
Часове след двата фатални изстрела Оливър пътува с влак за Ню Орлиънс с надеждата, че след урагана „Катрина“ наемат строителни работници на черно. Във влака обаче става побой, добрият самарянин Оливър се намесва и трябва да слезе на първата гара, за да избегне проверката на документите. Внезапното прекъсване на пътуването му го отвежда в едно миньорско градче, където постоянно се случват загадъчни инциденти. Самият Оливър на няколко пъти е на косъм от смъртта. А човекът от миналото вече е надушил следите му. Членовете на клуб „Кемъл“ също. Кой ще го открие пръв?
— Твоите разбраха ли, че ги заряза на онова шосе? — тихо попита той, след като парализата от електрошока отмина.
Надзирателят се изсмя нервно, размърда се под острия поглед на Стоун и отдръпна ръката си. После се обърна и тръгна към вратата, следван от останалите. Успял да извие глава, Стоун гледаше след него.
— Опитват се бързо да ни пречупят — изпъшка Нокс.
— Е, ще им се наложи доста да поработят.
— Така ли мислиш?
— Да.
Доловил нещо особено в гласа му, Нокс се обърна да го погледне.
— Попадал си във вражески плен, нали?
— За цели шест месеца. И трябва да ти кажа, че този затвор е истински курорт в сравнение с „хуманното“ отношение на виетнамците. Там лежах в една меча бърлога с чаршаф отгоре. Пребиваха ме, когато им хрумне, а методите им за разпит са неописуеми. Да не говорим за храната, която ми хвърляха веднъж на ден и която можеше да се нарече „храна“ само от човек с голямо въображение.
— За съжаление вече не сме двайсетгодишни, Кар.
— Кар е мъртъв, наричай ме Оливър.
— Добре де, но все пак не сме на двайсет, нали?
— Всичко лежи в съзнанието, Нокс. Абсолютно всичко. Никога няма да ни пречупят, ако не допускаме, че могат да го направят.
— Сигурно е така — каза неуверено агентът.
— Имаш ли семейство?
— Син и дъщеря. Момчето ми е морски пехотинец и служи в Близкия изток. Дъщеря ми е адвокатка във Вашингтон.
— Някога и аз имах дъщеря, но тя е мъртва. А съпругата ти?
— Почина.
— Моята също.
— В Брънзуик, Джорджия. Казва се Клеър, нали?
Стоун не отговори.
— Човек на име Хари Фин твърди, че Симпсън е виновен за убийството й. Именно той е заповядал удара срещу теб и семейството ти.
Заковал очи в тавана, Стоун бавно размърда крайниците си, пристегнати от широки колани.
— Хари е добро момче — промълви той. — Знае как да ти прикрива гърба.
— Съжалявам за семейството ти… Оливър.
— Опитай се да поспиш, Нокс. Имаш нужда от малко сън.
Стоун затвори очи.
Минута по-късно изтощеният Джо Нокс направи същото.
64
— Времето ни изтича — рече Кейлъб.
Седяха около стара маса за пикник на една поляна края пътя, водещ към Дивайн. На нея беше храната, която Анабел купи от ресторантчето на Аби.
Рубън ръфаше парче печено пиле.
— Чакам вашите предложения — каза Анабел.
— Може би Алекс ще помогне с нещо — рече Кейлъб, докато старателно белеше кожата на своето пиле.
— С какво? Най-много да обърка нещата.
— Анабел, вече говорихме за Алекс! — намеси се Рубън. — Той е отличен професионалист и смел мъж. Според мен Кейлъб е намислил нещо.
— Но какво очаквате? Че Алекс ще хукне презглава да ни помага? Той сам каза, че това ще навреди на кариерата му.
— Винаги можеш да го помолиш.
— Защо пък аз?
— Добре, аз ще го направя — каза Рубън. — Готов съм на всичко, за да помогна на Оливър.
Анабел погледна единия, после другия, въздъхна и извади мобилния си телефон.
— Алекс?
— Анабел! Добре ли си?
— Аз… ъъъ… — заекна тя. — Ние… имаме нужда от една услуга.
Пет минути по-късно разговорът приключи.
— Какво каза? — попитаха в един глас Рубън и Кейлъб.
— Ще ни помогне. Обеща да тръгне веднага.
Гигантът тупна Кейлъб по гърба с такава сила, че той едва не заби нос в кофичката с картофена салата.
— Знаех си аз! Приятелството е по-важно от служебните задължения!
— Ще видим дали е така — каза Анабел. — А сега да се залавяме за работа.
Рубън захвърли оглозганите пилешки гърди, избърса устните си с книжна салфетка и избоботи:
— Готов съм. Мисля да направя една разузнавателна обиколка на района.
— А Кейлъб и аз?
— Опитайте се да разговаряте с още хора. Не се отделяй от Кейлъб, защото убиецът е на свобода. Ще се срещнем тук по-късно.
— Онзи репортер ме безпокои — каза Анабел. — Като нищо може да прецака нещата, когато открием Оливър. Никак не ми хареса изражението му. Сякаш изведнъж беше надушил нещо.
Кейлъб отиде да хвърли почти недокоснатото си пиле в кошчето за смет до едно дърво с издълбани по кората сърца и любовни признания.
— Може би трябва да го убедим, че не е в негов интерес да си пъха носа в тази работа — предложи той.
— Май имаш право — кимна след кратък размисъл Анабел.
Рубън яхна стария си мотор и бързо се отдалечи по пътя. Кейлъб и Анабел го последваха с микробуса. Стигнаха до центъра на града и паркираха близо до съда.
— Шерифът каза, че майката на Уили Кумс работи тук — рече Анабел. — Ще се опитам да поговоря с нея.
Кейлъб се огледа, забеляза сградата на градската библиотека и очите му светнаха.