Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Съвсем като истинско е, помисли си Хък. Досущ като родното слънце на Земята, дето всяка сутрин събужда джунглата на Фату Хива. Браво на Трифон! Ана-Мария до последния момент не вярваше, че драконът ще се справи, но той се оказа превъзходен градинар! Бизнесът им с осмото изкуство буквално процъфтяваше. Въжделенията на човешките души се харчеха като топъл хляб в Библиотеката и двамата с лъвицата продаваха по два-три тона цветя на ден. Драконът толкова се увлече, та Церберина всяка заран взе да се оплаква на закуска, че се чувства пренебрегната.

Луди глави! Ама сума народ заигра по свирката им. Още след първия пробив на пазара Павел Иванович Чичиков напусна митницата и стана техният главен дистрибутор в Библиотеката. А преди седмица лъвицата и драконът започнаха да опипват почвата на Земята. Подбираха самотни вдовици от отдалечени ферми в селските местности, като засега предлагаха само бляновете на починали родственици. Хък им се присмя, но Ана-Мария твърдеше, че трябва много да внимават, защото на земляните ще им бъдат нужни поне двеста години, докато приемат новото изкуство, без цивилизацията им да се срути под тежестта на собствените си скрупули, стаени под манията за величие. Тя най-много се опасяваше някои типове в Библиотеката да не се захванат с контрабанда на вълшебните цветя за Земята и тутакси се спазари с Бегемот да държи под око Воланд и Ариман. Котаракът, горд до небесата с общите им котешки прадеди, направо я обожаваше и прие с удоволствие да шпионира господаря си.

Накрая и Хък се сдоби с едно цвете. Ана-Мария дълго го дири из полето на мечтите в Плодовитата пустота и един ден го постави до прозореца в дневната без да обели нито дума. През нощта започнаха кошмарите; не оставяха у него никакъв спомен, само страха, че ще дойдат отново. С времето страхът надделя; заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се мъчеше да чете. Буквите шаваха и пъплеха, лицата, познатите лица едно подир друго изчезваха; напускаха го вещи и хора. Съзнанието му се вкопчи в тия менливи форми с неистово упорство. Колкото и странно да изглежда, изобщо не подозираше истината; тя го озари изведнъж. Разбра, че не може да запомня формите, звуците и цветовете от сънищата; нямаше форми, цветове; нито пък звуци и това не бяха сънища. Беше неговата действителност, една действителност отвъд тишината и зрението и следователно отвъд паметта. Това го смути повече от факта, че от мига на смъртта си не бе преставал да се бори сред вихър от нелепи видения. Гласовете, които бе чувал, бяха ехо, лицата — маски, пръстите на ръката му бяха сенки, блуждаещи и безплътни несъмнено, ала също обичани и близки.