Заплаха
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заплаха». Краткое содержание книги:
Двама изследователи се натъкват на зловеща находка във вечните ледове на Аляска;
В Чикаго д-р Джак Степълтън изпраща семейството си на аерогарата… за да не го види никога повече;
В Ню Йорк, в един от най-модерните медицински центрове, внезапно избухват серия смъртоносни епидемии с необясним произход. Спешните мерки не дават резултат.
Над милиони надвисва смъртна ЗАПЛАХА…
— Хората, които се оплакаха от теб, единодушно твърдят, че си саботирал усилията им да ликвидират зараждащата се епидемия от вирусен менингит!
— Бог ми е свидетел, че се срещнах единствено с госпожа Дзарели и госпожица Холдърнес! — вдигна ръка Джак. — И двете бяха изключително любезни с мен…
— Но ти имаш способността да настройваш хората срещу себе си и очевидно го знаеш! — засече го Бингъм.
— Вероятно сте прав — сви рамене Джак. — Но това важи само за онези, които умишлено провокирам…
— Защо имам чувството, че съм един от тях? — заплашително сбърчи вежди Бингъм.
— Чувството ви лъже. Ако ви дразня, това става без никакъв умисъл от моя страна.
— Дано е така…
— Научих нещо доста любопитно от лаборантката, госпожица Холдърнес — смени темата Джак. — С едно вдигане на телефона всеки може да си поръча комплект острозаразни вируси… Институтът, който ги произвежда, изобщо не проверява самоличността на купувачите си.
— И те пазаруват свободно, без лиценз или специално разрешение? — сбърчи вежди Бингъм.
— Точно така.
— Това пък изобщо не ми е минавало през ума — призна с лека въздишка шефът.
— На мен също — унило въздъхна Джак. — Но сега ме кара да си мисля страшни неща…
— Че какво друго — въздъхна още веднъж Бингъм, а в прорязаните му от ревматични жилки очи се появи замислено изражение. То обаче бързо изчезна, заменено от гняв. — Ти си голям майстор да изместваш темите, а? Въпросът е какво да правя с теб!
— По всяко време можете да ме изпратите на кратка ваканция в Карибите — предложи Джак. — Там сега е много хубаво…
— Престани с безсолните шеги! — сопна му се Бингъм. — Опитвам се да намеря справедливото решение!
— Аз пък се опитвам да се контролирам — въздъхна Джак. — Проблемът е там, че през последните пет години вроденият ми цинизъм взема връх и понякога се изразява посредством не особено приятен сарказъм…
— Няма да те уволня! — обяви решението си Бингъм. — Но трябва да те предупредя, че си на ръба! В момента, в който оставих слушалката след разговора с главния комисар, бях сигурен, че ще те уволня… Но сега решавам да ти дам още един, този път наистина последен шанс. При условие, че забравиш за „Дженерал“, ясно?
— Най-накрая постигнахме съгласие — ухили се Джак.
— Ако ти трябва някаква информация, ще изпратиш там хората от „Връзки с обществеността“! — отсече Бингъм. — Нали затова им плащаме, дявол да го вземе!
— Ще се опитам да го запомня — кимна Джак.
— А сега изчезвай! — махна с ръка Бингъм. На лицето му беше изписано отвращение.
Джак с облекчение се подчини. В кабинета си завари Чет и Джордж Фонтуърт, потънали в оживен разговор. Промъкна се между тях, свали якето си и го окачи на облегалката на стола.
— Е? — изгледа го Чет.
— Какво „Е“?
— Обичайният въпрос — поясни приятелят му. — Още ли си на работа в този институт?
— Много смешно — промърмори Джак и сведе учуден поглед към купчината големи пликове от дебел картон върху плота. Бяха четири. Взе най-горният от тях и го завъртя в ръцете си. Беше дебел поне пет сантиметра, без никакви надписи върху лицевата част. Отвори го и изтърси съдържанието му на бюрото. Оказа се, че това е копие от медицинското досие на Сюзън Хард.
— Видя ли се с Бингъм? — продължаваше да любопитства Чет.
— Оттам идвам… Беше много мил. Изказа ми специална похвала за правилните диагнози на планинската треска и туларемията.
— Стига бе! — облещи се Чет.
— Честна дума! — ухили се Джак. — Е, направи ми и приятелска забележка по повод последното посещение в „Дженерал“… — Ръцете му продължаваха да работят. На бюрото се появи внушителна купчина фотокопия. Вече разполагаше с болничните картони на всички индексни случаи.
— А струваше ли си да ходиш там? — попита Чет.
— Какво значи „струваше ли си“?
— Научи ли нещо, което си заслужаваше поредното мъмрене от шефа? Говори се, че пак си разлаял кучетата…
— Там няма Бог знае какви тайни, но все пак научих нещо ново — кимна Джак, след което разказа за начина, по който могат да се поръчат патогенни бактерии.
— Това ми е известно — рече Джордж Фонтуърт. — Като студент работех в една микробиологическа лаборатория. Веднъж шефът поръча по телефона холерни вируси… С нетърпение очаквах да ги видя и те действително пристигнаха.
— С нетърпение? — изгледа го учудено Джак. — Ти си бил по-смахнат, отколкото те мислех!
— Сериозно ти казвам — не се предаваше Джордж. — Познавам куп хора, които реагират точно така. Възбуждат се от мисълта, че държат в ръка нещо, което може да предизвика масови епидемии…