— Хей, Дик, насам! — извика Рон Халвъртън и размаха ръце, за да привлече вниманието на някогашния си състудент. Не смееше да слезе от джипа и да го изостави на произвола на съдбата сред пълния хаос, който цареше на малкия аеродрум. Току-що се беше приземил първият за деня Боинг-737 от Анкъридж и охраната на летището проявяваше традиционната си бдителност по отношение на всички коли без шофьори, които се намираха в близост до пистата. На паркинга имаше няколко микробуса и джипове, които очакваха туристите и служителите на петролните компании, завръщащи се от отпуск.
Чул името си, Дик огледа тълпата, махна на приятеля си и започна да си пробива път към него.
Рон го наблюдаваше от седалката. Не беше го виждал цяла година след дипломирането, но Дик си беше все същият — един младеж с нормален външен вид, облечен в джинси „Гес“, скъпа маркова риза „Ралф Лорен“ и тънко яке. На рамото му се поклащаше малък сак. Но Рон го познаваше добре и знаеше, че зад тази външност се крие един изключително амбициозен микробиолог, който без колебание скача в самолета от Атланта за Аляска с единствената надежда да открие някой нов микроб. Този човек беше влюбен до полуда в бактериите и вирусите и ги колекционираше с онази страст, с която обикновените младежи на негова възраст колекционират бейзболни картички. Рон се усмихна и поклати глава, спомнил си как приятелят му пълнеше с епруветки дори хладилника в стаята им, докато двамата все още следваха в университета на Колорадо.
Запознаха се още през първата година на следването, но на Рон му трябваше доста време, за да свикне с характера на Дик. Беше верен приятел, но си имаше своите странности. Адски го биваше във всички спортове, които се практикуват на закрито, в негова компания човек се чувстваше сигурен дори и в най-опасните квартали на града. Но в същото време беше толкова жалостив, че не можеше да отнеме живота дори на една лабораторна жаба…
Спомнил си една странна случка с приятеля си, Рон неволно се усмихна и отново поклати глава. Беше последната им година в университета, компанията им се натика като сардели в една кола и потегли на ски-пътешествие. Зад волана беше Дик. В един момент пред колата изскочи заек и приятелят му не успя да го избегне. После натисна спирачката и цял се обля в сълзи. Никой от компанията не знаеше как да реагира. След този инцидент много младежи започнаха да шушукат зад гърба му, а когато стана известно, че той редовно изнася хлебарките от съблекалните на стадиона и ги пуска на свобода вместо да ги размаже с ток като всеки друг, славата му на особняк преля извън стените на факултета.
Дик стигна до джипа, хвърли раницата си на задната седалка и пое протегнатата ръка на Рон.
— Не мога да повярвам! — гледаше го с усмивка приятелят му. — Ти си тук, в Арктика!
— Никога не бих пропуснал подобен шанс — тръсна глава Дик. — Далече ли е тази ескимоска колиба?
Рон нервно се огледа, очите му се спряха на неколцина мъже от охраната, които се въртяха наблизо.
— По-тихо — промърмори той. — Предупредих те, че тукашните хора са особено чувствителни на тази тема…
— Стига де, това е несериозно! — изгледа го озадачено Дик.
— Напротив, много е сериозно — поклати глава Рон. — Разберат ли, че съм споделил тази информация с теб, като нищо ще ме уволнят! Затова или действаме тихичко, или изобщо не действаме! Не забравяй какво ми обеща — да не казваш на никого!…
— Добре, добре — засмя се Дик. — Прав си, че обещах. Но мислех, че всичко това не е Бог знае колко голяма работа…
