Триумфът на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Триумфът на сукубата». Краткое содержание книги:
Друг безсмъртен обаче можеше.
— Жозефин — тихо прозвуча гласът на Бастиен зад мен. — Фльор.
Когато не отговорих и не отслабих хватката си, Бастиен каза:
— Лета.
Рожденото ми име стигна до мен през пулсиращата в тялото ми кръвожадност.
— Пусни го. Не си заслужава.
— Доминик не заслужава ли отмъщение? — попитах, без да изпускам от поглед нещастника пред мен.
— Доминик е мъртва. Душата й е в друг свят. И да го убиеш, няма да промениш това.
— Ще се почувствам по-добре.
— Може би — съгласи се Бастиен, — но не е твоя работа да отсъждаш наказания на смъртните. Това е територия, резервирана за по-висши сили.
— Аз съм по-висша сила.
Инкубът постави нежно ръка върху рамото ми. Потръпнах.
— Нашата роля е друга. Ние не убиваме смъртни.
— И двамата с теб сме убивали, Бас.
— При самозащита. Да защитиш село от нашественици не е същото като да убиеш хладнокръвно. Може да си прокълната, но не чак толкова.
Отпуснах хватката си и се свлякох на колене. Лекарят не помръдна.
— Обичах Доминик — прошепнах.
— Знам. Това е проблемът със смъртните. Лесно ги обикваш и лесно умират. По-добре за всички ни ще е да се държим на разстояние.
Не докоснах лекаря, но и не помръднах. Бастиен ме дръпна нежно, все още спокоен и разумен.
— Хайде, да вървим. Остави го. Нямаш право да слагаш край на живота му.
Позволих на Бастиен да ме отведе. Щом излязохме на тъмната алея, обикаляща кабинета на лекаря, се трансформирах обратно в по-естествената за мен форма на Жозефин.
— Искам да напусна Париж — казах му мрачно. — Искам да отида някъде, където няма смърт.
Той успокояващо ме обгърна с ръка.
— Такова място не съществува, Фльор.
В къщата на Сол все още притисках Алек към пода; имах възможност да прекъсна живота му, ако решах. Думите на Бастиен отекваха в мен и ме заболя като осъзнах колко съжалявам за лошите ни отношения в момента. Той все още беше прав, след всички тези години. Нямах право да убивам за отмъщение. Не беше редно безсмъртен да се възползва от силата си над много по-слаб смъртен. Нямаше да съм по-добра от Сол. Докато гледах Алек под мен, осъзнах колко млад е всъщност. Не беше по-стар от Доминик.
А и освен това силата и самообладанието ми отслабваха с всяка секунда. Наведох се заплашително над Алек.
— Изчезвай — рекох през скованите ми устни. — Искам да изчезнеш. От Сиатъл. Не си и помисляй да се свържеш някога с Дъг или с друг от групата. Ако разбера, че утре вечер си все още в града… — помъчих се да измисля подходяща заплаха. Мислите ми зациклиха. — Ти, хм… няма да ти хареса. Разбра ли?
Блъфът ми имаше ефект; беше очевидно, че е ужасен. Слязох от него и се свих — повече не издържах. Той бързо-бързо се изправи, хвърли ми последен ужасен поглед и изхвърча от стаята.
В момента, в който вратата се затвори, припаднах.
21
На другата сутрин се събудих с най-ужасното главоболие, което някога съм имала, а това определено означаваше нещо.
Всъщност ме събуди студеният въздух, който нахлуваше през разбитите прозорци и развяваше завесите. В Сиатъл зимите бяха меки, а все още беше ноември. Трансформирах си един дебел пуловер и забелязах, че кръвта на Сол не беше изчезнала от кожата ми при снощното преобразяване. Кръвта беше изсъхнала, образувайки изящни, блестящи червени кристали върху мен и всичко друго. Вдигнах захвърлената ми копринена риза и открих, че върши добра работа за чистене на кристали.
Миналата нощ ми беше като в мъгла и не можех да си спомня детайлите. Предполагам, че можех да хвърля вината за това върху мистериозната течност, която бях изпила. Докато оглеждах разрухата, си спомних повечето неща, а за други можех да се досетя. Не исках да оставам повече тук, намерих мобилния си телефон и извиках такси.
Докато пътувах към Сиатъл, си мислех, че искам единствено да се прибера и да поспя още малко. Смяната ми щеше да започне едва по-късно; Дъг щеше да отвори. Чакай. Не, нямаше. Дъг беше на легло в болницата. Въздъхнах и казах на шофьора да кара към книжарницата.
Когато пристигнах в офиса, ме чакаха три съобщения на гласовата поща. Едното беше от писателя, който щеше да дава автографи тази вечер — Е. Дж. Патнъм. Всичко с полета му било наред, очаквал да пристигне по план. Второто съобщение беше от Бет — обаждаше се, за да каже, че е болна. Исусе. Никой ли не можеше да остане здрав? Така ставахме с двама по-малко. Последното съобщение беше от Уорън — казваше, че ще се върне от Флорида по-късно днес и че ще намине през книжарницата довечера. Реших, че трябва да съм му ядосана, просто заради принципа. Цяла седмица се опитвах да оправя хаоса в книжарницата, докато той играеше голф при температура на въздуха 27 градуса.