Сияйни слова

Фургонът трополеше и се клатушкаше по каменистата земя. Шалан бе кацнала на коравата седалка до Блут, един от плосколиките наемници на Твлкав. Направляваше чулите, които теглеха фургона, и не говореше много, макар че когато си мислеше, че Шалан не го вижда, я проучваше с очички като мъниста от тъмно стъкло.

Беше студено, но за всеки случай тя се пазеше от слънцето с шапка, която откри във вещите на Ясна. Щеше ѝ се времето да се промени и за няколко седмици да дойде пролет или дори лято. Не беше вероятно в място, печално известно с вечен студ. Твлкав ѝ беше дал одеяло. Шалан го омота около коленете и го спусна до стъпалата си — и срещу студа, и за да прикрие дрипавата си пола.

Опита да се разсее с разучаване на околния свят; флората в южната част на Мразовитата земя ѝ беше съвършено непозната. Тревата — където я имаше — растеше на кръпки откъм подветрената страна на скалите и стръкчетата бяха къси и остри, а не дълги и вълнисти. Скалните пъпки не ставаха по-големи от юмрук. Не се отваряха докрай, дори когато Шалан пробва да сипе вода върху една от тях. Ластарите им бяха лениви и бавни, сякаш вцепенени от студа. Освен тях, в пукнатините и край хълмовете растяха мършави храстчета. Острите им клони дращеха стените на фургона, зелените им листенца, големи колкото дъждовна капка, се свиваха и се оттегляха в стъбълцата.

Храстите бяха в изобилие, разпростираха се където могат. Когато фургонът мина покрай един особено висок куп, Шалан се пресегна и откърши клонка. Беше тръбообразна, с кух център и грапава като пясък.

— Твърде крехки са за буря — отбеляза Шалан и вдигна клонката. — Как оцелява това растение?

Блут изръмжа.

— Блут, прието е човек да ангажира спътника си в разсейващ и двамата събеседници разговор.

— Щях да го правя и аз — мрачно отвърна Блут, — ако знаех какво, в името на Преизподнята, означават половината от тези думи.

Шалан се сепна. Честно казано, тя не очакваше отговор.

— Значи сме квит, понеже ти използваш множество думи, които не са ми известни. Да си призная, мисля, че повечето са ругатни…

Намерението ѝ беше това да прозвучи леко и бодро, обаче лицето на Блут помръкна още повече.

— Мислите ме за по-тъп от тая пръчка.

Не обиждай пръчката ми. Тези думи ѝ дойдоха на ум, и едва ли не бяха на връхчето на езика ѝ, неканени. Би трябвало да се въздържа повече при нейното домашно възпитание. Но свободата — без страха, че баща ѝ дебне зад всяка затворена врата — остро бяха намалили способността ѝ за самоконтрол.

Този път сподави подигравката и вместо това каза:

— Глупостта е производна на околната среда на човека.

— Казвате, че съм тъп, понеже така съм възпитан?

— Не, казвам, че всеки е глупав в определени ситуации. Когато корабът ми изчезна, аз се озовах на брега, неспособна да наклада огън, за да се стопля. Би ли казал, че съм глупава?

Той я стрелна с очи, обаче не отговори. Навярно за един тъмноок въпросът звучеше като капан.

— Добре тогава. Глупава съм. В много отношения съм глупава. Може би когато опрем до дълги думи, ти си глупав. Затова са ни нужни и учени, и керванджии, пазачо Блут. Нашите глупости се допълват взаимно.

— Мога да разбера защо ни трябват хора, които умеят да накладат огън — отговори Блут. — Но не разбирам защо ни трябват хора, които могат да ползват купешки думи.

— Шшшт. Не го казвай толкова високо. Ако светлооките те чуят, може да престанат да си губят времето в измисляне на нови думи и да почнат да се бъркат в работите на честните хора.

Той отново я изгледа. Никакъв проблясък на хумор в очите под дебелите вежди. Шалан въздъхна и отново насочи вниманието си към растенията. Наистина, как преживяваха бурите? Трябваше да извади скицника и…