Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Йаел притисна бебето още по-силно към себе си, колеблива, изненадана, че баща й се бе съгласил да участва. Последния път, когато бяха общували, двамата се бяха скарали яростно заради състоянието й, после той я бе ударил и я бе прогонил от дома им.
— Да не мислиш, че съм забравил как да използвам нож? — попита убиецът, щом видя колебанието й.
Йаел го погледна право в очите.
— О, не. Сигурна съм, че не си.
И явно точно от това се боеше.
— Нали аз съм твой баща? — попита я възрастният убиец.
Тя отново го погледна със съмнение.
— Нали това дете е мой внук?
Братът на Йаел я побутна леко и й прошепна да има вяра. Той бе убедил баща им да дойде в синагогата; двамата мъже, които си бяха обърнали взаимно гръб, се бяха одобрили за този миг, заради раждането на това момче.
— Това дете ни принадлежи и ние му принадлежим, и то най-вече в този ден. То не е бреме, а дар, защото ни събра заедно.
Само роднините мъже можеха да присъстват на церемонията, на която детето получаваше своето име. То вече бе готово за обреда, имаше достатъчно живот и достатъчно дъх, за да се защити, и Лилит и другите демони да не успеят да го призоват така лесно, както би станало в първите часове след раждането му. Допреди този ден едното му краче все още бе в техния свят, а другото в нашия; сега детето бе стъпило здраво на земята, закърмено с майчиното си мляко. Този ритуал щеше да положи пътя, по който щеше да върви през целия си живот.
Убиецът стоеше със сведена глава, докато чакаше решението на Йаел, знак за уважение, каквото никога преди не бе оказвал на дъщеря си.
— Вземи го — каза Йаел. — Но макар че аз няма да гледам, не забравяй — Бог винаги е тук.
Чакахме нервно до западната стена. Лицето на Йаел бе побледняло. Отказа да седне на близката пейка и крачеше нервно. Когато бебето се разплака, тя ме стисна здраво за рамото.
— Плачът е добър признак — напомних й аз думите на Шира. — Мълчанието е това, от което трябва да се боим.
Амрам също изглеждаше пребледнял, когато най-накрая излезе и подаде бебето на майка му. Лицето на Йаел грейна в широка усмивка при вида на брат й — бе странно да видиш наперения воин, треперещ от притеснение заради огромната отговорност за крехкото новородено в ръцете му.
— Изглеждаш по-зле от него — подкачи го тя.
— Мисля, че наистина за мен бе по-болезнено — съгласи се Амрам.
Йаел разви бебешката завивка. Разрезът бе съвършен, кръвта бе съвсем малко. Бебето вече бе задрямало в прегръдката на майка си, изтощено от собствения си плач и от внезапната болка, която бе изпитало, както и от виното, което му бяха дали, за да я притъпят. Старият убиец стоеше на прага на синагогата. Йаел, все още малко неуверена в присъствието на баща си, най-накрая му кимна, за да изрази благодарността си, но Йосиф бар Елханан вече бе изчезнал, сякаш никога не бе съществувал. Огледах се из площада. Наоколо не се виждаше дори сянка.
— Той каза ли нещо за детето? — попита Йаел брат си, неспособна да сдържи любопитството си.
— Благослови го — каза Амрам. — Засега това е достатъчно.
Почиствахме раната с балсам и мед, за да не се възпали и да се излекува по-бързо. Но имаше още нещо, което трябваше да се направи, за да се обяви идването на това дете на този свят.
Занесохме бебето на полето в нощ, когато луната бе съвсем бледа. Шира ни чакаше. Трите застанахме на мястото, където бе заровена плацентата, за да извършим своята церемония по даване на име на детето. На небето имаше много звезди, но ние избягвахме светлината и се събрахме в сенките, където нямаше да ни видят пазачи или любопитни погледи. Шира счупи на две черупката на яйце, върху която бе изписала святото име на Бог с тънки черни букви, с мастило, направено от намачкани черници, толкова пъти, колкото бе успяла да побере на малката повърхност.
Аз съм този, който съм.
Накладохме малък огън от зелени клонки, Йаел постави бебето на тревата. Момченцето измрънка, после се унесе в спокоен сън. Йаел свали шала от главата си и съблече туниката си, за да застане пред Бога така, както е била в деня, когато майка й бе умряла, в деня, в който тя се бе родила, в същия този месец на Ав. Шира започна да напява думи за закрила под плътно стелещия се над главите ни дим.
Избави това дете и го спаси от всички беди. Позволи му да стане мъж и да пее славни песни за нашия Бог и цар, могъщия Бог, който ни е създал. Амен, Амен, Села, нека Бог те предпазва от всички злини и ти позволи да се завърнеш в Йерусалим чист и непокварен.