Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
— Ще ти го върна обратно — шепнеше тя. — Това не е ли достатъчно?
Не знаех дали говори за мъжа, за вярата си или за детето, което щеше да се роди. Сякаш бе изпаднала в треска. С облекчение видях Шира да идва към нас от другия край на полето. Беше отишла да повика Нахара, която въпреки бягството си явно се бе съгласила да помогне на майка си. Нахара бе боса, белият ленен шал покриваше главата й и се спускаше по раменете й. Косата й бе сплетена на една проста плитка по обичая на есеите. Майката и дъщерята не си говореха, докато вървяха една до друга, лицата им бяха мрачни и сериозни, раздорът им си личеше по разстоянието между двете. Когато стигнаха до нас, Шира веднага постави длан на корема на Йаел. Кимна доволно, после ни побутна да се приберем вътре, където можехме да накладем огън и да сложим вода да кипне, за да сме сигурни, че ще прогоним всички демони, които могат да се опитат да влязат в цистерната.
Преди да слезе долу, Йаел махна с ръка към Шира, че иска да й каже нещо; лицето й бе измъчено. Чух я да шепне:
— Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.
— Добре, добре… — съгласи се Шира. Хвърли ми бързо поглед, за да ми подскаже, че сега трябва да се съгласяваме с всичко.
Помогнахме на Йаел да слезе по дългия коридор надолу, спирахме, когато болките й бяха прекалено остри, продължавахме бавно, когато отслабваха.
— Тук демонът се превиваше по пода — простена Йаел, щом стигнахме до стаята, в която бе присъствала на предишното раждане.
— Тя бе прислужница, не демон, и детето й сега е здраво и силно — каза Шира, за да я успокои.
Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Нахара и Шира работеха заедно, сякаш между тях всичко бе наред. Забелязах, че Нахара започна да се моли, когато Йаел се извиваше в предродилни спазми, и че поглежда с неодобрение към статуетката на Ашторет, която Шира бе сложила върху каменната лавица, за да бъде направено приношение на богинята с кръвта от раждането.
Бебето бе готово да поеме пътя си, преди ние да се подготвим достатъчно; явно нямаше търпение да излезе на белия свят. Йаел плачеше и ни умоляваше да й се закълнем, че ще види лицето му. Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и щеше да има само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде. Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка й, която я бе родила със затворени, мъртви очи.
— Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер — обеща й Шира и я посъветва да се успокои, за да свърши добре работата си.
— Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли — продължи Йаел.
— Да, да… — съгласихме се всички, защото въздухът в стаята се бе променил; бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Йаел хапеше устните си и по тях изби кръв, лицето й бе пепеливо-бледо.
Имаше родилен стол, над който да се приведе, но Йаел не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото й наредяхме. Молеше Шира да отгледа детето й като свое, ако се наложеше, да се погрижи да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена, зарязано в пустинята за храна на чакалите. Шира успяваше да успокои ужасеното момиче, като й обещаваше всичко, за което Йаел я молеше. Нахара носеше вода, за да облекчи пламналите й чело и устни.
След като започна, раждането мина изключително леко. Йаел тласкаше бебето навън, когато й кажеха; беше упорита, особено когато Шира я наставляваше.
— Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! — повтаряше й тя.
Йаел викаше. Беше като полудяла и сякаш тази безсловесна ярост бе нейният истински език. Тласкаше с цялата си сила, лицето й се изопваше и пламтеше. Веднъж, два пъти и после главичката на бебето се появи. Йаел бе изтощена и каза, че не може повече. Шира и Нахара се хванаха за работа с масло и гореща вода, и настоятелни молби. Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Нахара, сякаш не желаеше вече да бъде бреме за никоя жена. Беше голямо, красиво момче с тъмна кожа. Бързо го увихме в чист плат и го поставихме в ръцете на майка му.