Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
— Това е подарък за дъщеря. Така ми доказва, че няма да го запази за мен.
В гласа й имаше нотка на огорчение, звучаща заедно е нещо ново, което не бе типично за нея — презрение.
Нахара не носеше никаква украса, според обичая на есеите, краката й бяха боси на студените, гладки камъни. Гривните и украшенията, които преди подрънкваха по ръцете и краката й, сега бяха свалени. Бях видяла как децата си играеха с тях в прашната градина край каменния обор, сякаш бяха играчки.
— Щеше ли да приемеш такъв дар, ако го бе предложила на теб? — попитах я аз, защото Нахара първа бе обърнала гръб на начина на живот на майка си.
Тя сви рамене, знаейки, че съм права. Не можеш да направиш подарък на някого, който е задължен да го откаже. Нахара сега прекарваше дните си, като се грижеше за козите на есеите и ги хранеше с вещина, сякаш цял живот бе вършила само това. Наблюдавах я как крачи заедно с другите благочестиви есейски жени, как посипва главата си с вода преди всяко ядене, как нашепва молитва със затворени в екстаз очи, отдала се на Божията милост. Всички, които работехме в гълъбарниците, се бяхме разбрали мълчаливо да не обсъждаме очевидното: тя повече никога нямаше да се върне при нас.
— Какво ще правиш със златото, ако ти го даде? — продължих аз, защото бях чула, че нейните хора смятат притежанията за ненужни творения само на този свят. — Мислех, че това, което принадлежи на един есей, принадлежи на всички.
Тази нощ Нахара бе помагала старателно на Шира за израждането на бебето на Йаел, а сега изглеждаше като дете, изпитващо ревност, защото майка му обръща прекалено много внимание на някой друг.
— Това не означава, че трябва да споделяме и майките си — отбеляза момичето с горчивина. Някой би помислил, че тя е била прогонена, а не е направила сама своя избор в деня, в който от небето заваля соленият дъжд.
Осем дни по-късно бях с Йаел, когато заведе сина си в синагогата, за да помоли за извършване на ритуала, с който всяко момче приемаше вярата в нашия Бог. Още от времето на Авраам се правеше така и продължаваше и до днес, като се смяташе, че чрез този ритуал мъжките деца от нашия народ стават тамим, завършени, съвършени. Твърдеше се, че Дома, ангелът на ада, не може да нарани или изгори никой мъж, който е бил обрязан, когато дойде времето му да влезе в отвъдния свят; болката, която изтърпяваха тук и сега, ги предпазваше от страданието във вечността.
Минахме през вратите на синагогата, но не ни позволиха да влезем по-навътре. Бащата на детето трябваше да сключи този договор между сина му и Бог, а ако нямаше баща, свещениците от синагогата не смятаха това за свой проблем. Йаел притискаше бебето си до гърдите си, уплашена, че никой мъж няма да се застъпи за сина й заради обстоятелствата на раждането му и може би също като жената на Мойсей, Зипора, ще й се наложи сама да извърши обрязването. Знаех, че носи нож със себе си, но отказваше дори да помисли как щеше да посегне на сина си, като се боеше, че ръката й щеше да се разтрепери заради любовта й към него.
Най-накрая брат й пристигна, сипейки извинения, наметнал молитвения си шал на раменете. Амрам явно се чувстваше неловко заради непривичната задача да полага грижи за някого. Чудех се как ще се справи с ритуала, след като се разтрепери още в мига, в който Йаел му подаде новороденото в ръцете. Бебето погледна суровия воин, без да мига, с тъмните си като въглени очи. На лявата му буза имаше червено петно, което всички се надявахме, че с времето ще изчезне.
— Не мислех, че ще изглежда така — каза Амрам.
— Изглежда си като бебе — отбелязах сопнато аз. Нямаше причина това дете да бъде смятано за мамзер, копеле без права, което нямаше дори право на обрязване, но със сигурност хората щяха да го наричат шетуки, „мълчаливия“ — името, с което наричаха децата, които не познаваха бащите си.
Амрам се разсмя.
— Така си е — кимна той одобрително към Йаел. — Струва ми се много силен.
Не забелязах, че в синагогата има още някой, докато Йаел не направи крачка назад.
Старият убиец стоеше сред сенките. Беше ни наблюдавал през цялото време, втренчил студения си поглед в бебето.
— Той ще извърши ритуала — каза Амрам.