Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Когато извиках името му, Йоав присви очи, сякаш го бях проклела. Но аз излязох от сенките, той ме разпозна и пристъпи към мен. Застана под сухите листа на черницата, наполовина облечен в сребристата си ризница. Дали спеше с нея, дали сънуваше битки и кръв или красивото лице на дъщеря ми?
— Днес е скръбният ден — напомних му аз, надявайки се, че можем да се помолим заедно или да запалим лампа в памет на Зара.
Той изсумтя. Сетих се за конете на царя с превръзки на очите, вървящи по път, който не могат да видят. Някои сигурно са се дърпали, сигурно са се изправяли на задните си крака, бесни, че са лишени от зрение и стиснати в прегръдката на змията, водеща ги нагоре по планинския склон.
— Всеки ден е такъв — каза Мъжът от долината, който все още бе мой зет, макар вече да нямах дъщеря. — За какво трябва да се моля?
Изглеждаше едновременно смутен и гневен; при споменаването на молитвата в гласа му отекна презрение. Разбира се, че знаеше кой ден е. Броеше всеки миг, откакто я бе намерил под варовиковите камъни, които струпах над тялото й, за да го защитя от други хищници.
— Имаш двама синове — напомних му аз. — Очите им са същите като на жена ти.
Изненадах се от силното ръмжене, което излезе от гърдите на Йоав. Отстъпих назад, колебаеща се кой бе човекът пред мен, Мъжът от долината, който не се доверяваше на никого и спеше с брадвата си, с гръб към стената, готов да се бие дори насън.
— Казах ти никога да не говориш за нея — предупреди ме той.
— Нито за момчетата ли?
Той се извърна към мен предизвикателно.
— Този свят не значи нищо за мен. Защо трябва да мисля за нещо друго, освен за смъртта?
— Дойдох при теб, защото ти я носиш в себе си — казах аз, напомняйки му, че му бях дала последния й дъх. Той я носеше в себе си и сега тя му принадлежеше. В замяна на този велик дар трябваше все още да ми оказва уважение, независимо колко наранен бе от този свят.
Мъжът от долината кимна; признаваше връзката помежду ни и жертвата, която бях направила. Овладя гнева си и се подчини на разума. Дойде да приседне до мен под изсъхналата черница. Никога не ме бе питал как бях убила онези зверове, как ги бях подмамила към смъртта с изпечения хляб. Може би ме отблъскваше, защото бях отмъстила за смъртта на любимата му жена и така му бях отнела възможността той сам да извърши този акт на възмездие. Но тогава той бе мъж, познаващ само молитвите, докато аз вече бях станала оръжие на яростта.
— Все пак трябва да е останало нещо за теб тук — настоях аз, обръщайки се към мъжа, който някога познавах, не към суровия воин, който се самоизтезаваше. — Въздухът, който дишаш, водата, която пиеш… Всяка сутрин отваряш очи, за да видиш слънцето. Трябва да има нещо, което желаеш от този свят.
Толкова малко бе останало от него, но когато погледнах надолу в прахта, сянката му бе същата.
Йоав се разсмя и поклати глава.
— Питаш ме какво желая?
За миг видях младия равин, който бе дошъл при Пекаря, за да поиска ръката на дъщеря му, младия младоженец, толкова зашеметен от сватбата, че дори в деня след подписването на брачния договор, кетуба, все още не можеше да осъзнае, че Зара наистина е негова. Когато зърна красивото лице на своята булка, той занемя, а приятелите му го подиграваха и се кълняха, че е бил омагьосан.
— Гласовете им — каза той.
Чувахме воините, които се бяха събрали да вечерят, шумните разговори на младите мъже — някои прекалено млади, за да познават ужасите, с които щяха да се сблъскат в пустинята, когато тръгнат да ни защитават. Повечето от тези млади воини извръщаха поглед, когато виждаха Мъжа от долината, с неговите белези и метални гривни, убедени, че никога няма да станат като него, вестител на смъртта, полудял от войната.