Бурята

— Знаем те коя си — обърна се водачът към нея с още по-неприкрита злоба, отколкото към Цитра. — Ранните ти дела не са забравени и простени. Един ден ще си получиш възмездието.

Мария пламна от гняв.

— Ти заплашваш ли ме?

— Не — отвърна той. — Оставяме правосъдието на вселената. А всяко прозвънтяване предизвиква ответно ехо.

Цитра изтълкува това като тоналисткия вариант на поговорката „Каквото повикало, такова се обадило“.

— Ела, Анастасия — каза Мария. — Тези фанатици не си струват и секунда повече от времето ни.

Цитра можеше просто да си тръгне, но мъжът с неговата наглост направо си просеше да си поиграе малко с тях. Така че тя му протегна пръстена си.

— Целуни го — нареди.

Косач Кюри се обърна към нея шокирана.

— Анастасия, как ти хрумна да…

Но тя прекъсна Мария.

— Казах, целуни го!

Знаеше, че той няма да го направи, но подозираше, че някои от другите в групата ще бъдат изкушени.

— Давам една година имунитет на онзи сред вас, който излезе напред да целуне пръстена ми.

Водачът им пребледня, ужасѐн, че тази тюркоазена вестителка на неестествена смърт може да му измъкне всичките под носа.

— Интонирайте! — извика им. — Прогонете ги!

Те подхванаха странни звуци с отворена уста, всеки зациклил на различен тон, докато заприличаха на рояк пчели.

Цитра свали ръката си с пръстена и задържа взора на водача още за миг. Да, той бе триумфирал над подхвърленото от нея изкушение, но едвам и сам го съзнаваше. Тя им обърна гръб и си тръгна с Косач Кюри. Ала и след отдалечаването им онези продължиха да жужат и вероятно нямаше да спрат, докато водачът им не ги прекъснеше.

— Какъв беше смисълът от това? — ядосваше се Мария. — Не си ли чувала израза „Остави култа на какофонията му?“

Мария изглеждаше неспокойна, докато излизаха от парка, вероятно поради спомена за брат си.

— Съжалявам — каза ѝ Цитра. — Не биваше да разбутвам това гнездо на стършели.

— Не, не биваше — отсече Мария. И след миг добави: — Колкото и вбесяващи да са тоналистите, той беше прав за едно. Делата ти винаги се връщат, за да те преследват. Минаха почти сто и петдесет години, откакто премахнах загнилите остатъци от правителството, за да разчистя пътя към един по-добър свят. Никога не платих цена за тези престъпления. Но някой ден ехото ще се върне.

Косач Кюри не каза нищо повече, ала думите ѝ се задържаха със силата на жуженето на тоналистите, за което Цитра можеше да се закълне, че звуча в главата ѝ чак до края на деня.