Илиада [bg]

нека тогава самичък Аякс Теламонов да дойде — с него да тръгне и Тевкър, умело боравещ със лъка.» [350] Тъй каза. Щом го изслуша вестителят, хукна веднага. С тичане стигна стената на меднохитонни ахейци, спря се при двамата храбри Аякси и тъй им продума: «Вие, Аякси, водачи на меднохитонни аргийци! Милият син Петеосов, герой Менестей, ви подканя [355] само за малко да дойдете, с нас да делите теглото, по-добре двама елате: от всичко това е най-харно, тъй като там ни заплашва наскоро невиждана гибел; зле ни притиснаха група ликийски водачи, които тъй и по-рано нападаха бурно в суровата битка. [360] Ако и тука, при двама ви, тежко сражение става, нека героят Аякс Теламонов самичък да дойде. С него да тръгне и Тевкър, умело боравещ със лъка.» Рече. Огромният син Теламонов молбата послуша, тутакси каза крилати слова на сина на Ойлея: [365] «Сине Ойлеев Аяксе, и ти, Ликомеде безстрашен! Тук останете, подтиквайте да се сражават данайци! Аз ще отида натам, за да взема участие в боя. Щом им помогна, веднага обратно при вас ще се върна.» Тъй рече едрият син Теламонов и тръгна на помощ. [370] С него потегли и Тевкър — той брат еднокръвен му беше. Тях придружи Пандион, носещ лъка изопнат на Тевкър. Бързайки все край стената отвътре, достигнаха горе кулата, где Менестей със отряда си беше притиснат. Мощни ликийски водачи и мъдри съветници както [375] тъмна вихрушка връхлитаха с пристъп към бойници крепки. С ярост се сблъскаха там враговете и трясък избухна. Първом Аякс Теламонов на място погуби героя, вожда сърцат Епиклей, Сарпедонов обичен приятел; той го удари опасно със камък грамаден и ръбест, [380] който лежеше прикрит зад стената до бойница здрава. Мъчно човек от сегашните хора на възраст цветуща с две ръце би го поместил, а той го повдигна и хвърли. Четиривърхия шлем Епиклеев строши и му смаза целия череп. Същински гмурец, Епиклей се преметна [385] чак от високата кула; духът му от костите литна. Тевкър улучи юначния Главка, сина на Хиполох, тъкмо изкачващ стената; със люта стрела го прониза право в откритото рамо — така го извади от боя. Скришом назад от стената Главк скочи, та никой ахеец [390] раната да му не види и с горди слова да се хвали. Мъка обзе Сарпедона, когато съгледа, че бяга Главк надалече, но сам не забрави жестоката битка. Той в Алкмаона, потомък на Тестора, копие мушна, после го дръпна обратно и оня повлечен се просна: [395] пъстрите медни доспехи по него отекнаха звънко. А Сарпедон със ръцете си сграби зъбец от стената, почна със яд да го тегли и цял го откърти издъно; горе зидът се оголи и път за мнозина отвори. Тевкър с Аякс се насочиха към Сарпедона. И с лъка [400] Тевкър улучи блестящия ремък на щита, покриващ плътно гръдта му, но Зевс отклони гибелта от сина си, за да не падне безжизнен при вражите корабни кърми. Сетне се спусна към него Аякс и удари му щита, без да пробие медта, но отблъсна героя нападащ. [405] Цар Сарпедон се отдръпна за малко, но в боя остана: беше духът му изпълнен с надежда да стигне до слава. Той се обърна и викна на богоподобни ликийци: «Вие, ликийци! Така ли забравяте бурната смелост? Много е мъчно за мене, макар да съм силен и храбър, [410] сам да разбия стената и път да открия към стана. Тръгвайте заедно с мене: мнозина по-лесно успяват.» Тъй каза. Те се смутиха от укора строг на водача. В гъсти редици застанаха около вожда съветник. Също аргийците стягаха свойте редици отсреща, [415] там зад зида: сред войските започваше дело велико. Нито ликийците силни успяха да срутят стената, път да открият направо към бързите кораби с пробив, нито данайците конеборци можаха ликийци крачка да върнат назад от стената, където стояха. [420] Както двамина съседи се карат в полето за синор, с мерки155 в ръцете застанали в общата нива голяма, тясно пространство заемат и спорят за равните части, тъй и зъбците разделяха там враговете, които в боя разчитаха върху гърдите си бикови кожи, [425] опнати в щитове кръгли и в щитове лекоподвижни. Имаха рани от копия медни в телата мнозина: някои бяха в гърба поразени при опит за бягство, други пък право в гърдите през техните щитове твърди. Кули и бойници каменни бяха опръскани вредом [430] с алени кърви на много троянци и много ахейци, но не можаха ликийците в бяг да обърнат ахейци. Двете страни бяха, както везните на честна предачка: тя във блюдата поставя наравно и тежест, и вълна, за да изкара оскъдна прехрана за своите рожби. [435] Тъй в равновесие бяха войната и върлата битка, докато Зевс не изпрати по-висша прослава на Хектор, който пръв беше проникнал във здравата крепост ахейска. Той се провикна високо, та всички троянци да чуят: «Смело троянци, напред! Крепостта на аргийци рушете. [440] Хвърляйте огън разпален по техните кораби вити!» С тези слова ги подбуди и всички с ушите си чуха. Дружно стената нападнаха, почнаха да се катерят върху отделните зъбери, стискайки копия остри. Хектор повдигна с ръце и понесе огромен камък, [445] сложен пред портите, долу широк, а отгоре заострен. Двама мъже от народа, каквито са днешните хора, даже най-силните, биха в кола го поставили с мъка, Хектор обаче самичък го вдигна и лесно размаха: лек го направи за него синът на лукавия Кронос. [450] Както овчар без усилия овнешко руно понася само с едната ръка и товара дори не усеща, тъй и синът на Приама понесе грамадния камък сам към двукрилите порти високи, прилепнали плътно, срещуположни два лоста отвътре ги крепко държаха, [455] яко притъкнати двата един върху друг със ключалка. Спря се наблизо, замахна и блъсна вратите в средата, ширно разкрачен, та ударът още по-мощен да бъде. Двете резета разчупи и камъкът вътре попадна с тежест голяма. Вратите изтряскаха грозно, гредите [460] не издържаха, а двете крила се разпръснаха вредом, камъкът щом ги докосна. Блестящият Хектор се впусна, с образ на нощ бързолетна, облечен отгоре додолу в медно, страхотно сияние, с копия две във ръцете. Бог само би му излязъл насреща, назад да го върне, [465] щом тъй нахлу през вратите; очите му в огън горяха. Той се възви към войската и викна на свойте троянци с устрем да минат зида: те изпълниха заповедта му. Скочиха бързо едни през стената, а други стремглаво пряко вратите се вляха. Данайци побягнаха в ужас [470] право към кухите кораби: шум непрестанен затътна.