Запали реката [bg]

Докато детективът преминаваше през изхода за Ларвейшън на междущатската на път за Уолнът Кросинг и се чудеше дали цифрите в съобщението — 61113 — може да се окажат номер на пощенска кутия, телефонът му звънна.

Оказа се Уитакър Кулидж.

Пасторът говореше задавено. Гърни не беше сигурен дали от възбуда, или от страх.

— Успях да се свържа с този, от когото се интересувате. Мисля, че може да се уреди връзка.

— Добре. Каква е следващата стъпка?

— Още ли сте в града?

— Мога да се върна до двайсет минути.

— Елате в кабинета ми. Дотогава ще знам как да постъпя.

Гърни излезе на следващата детелина и тръгна обратно към Уайт Ривър. Паркира на същото място до гробището и влезе в църквата през задната врата.

Кулидж беше в кабинета си, седеше на бюрото. Беше в пасторската си униформа — черен костюм, тъмносива риза, бяла якичка. Пясъчнорусата му коса беше сресана и разделена на път.

— Седнете! — той посочи дървен стол до бюрото си.

Гърни остана прав. В стаята му се струваше по-студено отпреди. Вероятно защото огънят в камината беше угаснал напълно. Кулидж преплете пръсти. Жестът напомняше за молитва, но подсказваше и нервност.

— Говорих с Кори Пейн.

— И…

— Смятам, че той иска да разговаря с вас, колкото и вие с него.

— Защо?

— Заради обвинението в убийство. Стори ми се ядосан и уплашен.

— Кога ще се срещнем?

— Има междинна стъпка. Трябва да се обадя на номер, който той ми даде, и да сложа телефона на високоговорител. Той иска да ви зададе някои въпроси, преди да се видите. Приемате ли?

Гърни кимна.

Кулидж взе слушалката на стационарния телефон, набра номер и я вдигна към ухото си. След няколко секунди каза:

— Да… всичко е уредено… слагам те на говорител! — натисна едно копче и сложи слушалката до апарата. — Давай.

От високоговорителя заговори остър и малко сърдит глас:

— Кори Пейн е на телефона. Дейвид Гърни? Тук ли сте?

— Тук съм.

— Искам да ви попитам нещо.

— Давайте.

— Съгласен ли сте с версията на Дел Бекерт относно покушенията и Алианса за расова справедливост?

— Не разполагам с достатъчно факти, за да я приема или отхвърля.

— А съгласен ли сте с обвиненията срещу мен?

— Отговорът ми е същият.

— Стреляли ли сте някога по човек?

— Да. По няколко психотични убийци, които са насочвали пистолет към мен.

— А изстрели, които не се оправдават така лесно?

— Няма други. И „оправдават“ никога не е означавало кой знае какво за мен.

— Не ви е грижа дали убийството е оправдано?

— Да убиеш или не, е въпрос на необходимост, не на оправдания.

— Така ли? Кога убиването на друго човешко същество е „необходимост“?