Добрият вълк [bg]

— Идва с нас — реши Хектор.

На горната палуба подухваше прохладен бриз.

Хеликоптерът отразяваше слънчевите лъчи в далечината. Летеше ниско. Докосна водната повърхност, разплиска вода. Отначало не се чуваше. След това звукът стигна до тях. Звучеше като писклив ъглошлайф, насочи се право към кърмата на ферибота, прелетя над тях, издигна се бързо и рязко, качи се на петдесетина метра над тях и спря изведнъж, остана неподвижно за момент, изравни скоростта си с тази на ферибота, 21 възела, спусна се към площадката; задната врата беше отворена.

Всички се затичаха натам, приведени от течението. Софи и Хектор първи, после Лешек и жената и най-накрая Соня, която скочи отпред.

— Казаха ни четирима — извика пилотът на Соня.

— Станаха на петима. Излитай.

Пилотът завъртя перките, машината се вдигна право нагоре в небесата. Големият бял ферибот изчезна под тях. Хеликоптерът се завъртя на деветдесет градуса, насочи носа надолу, набра скорост с гмуркащо движение и полетя на височина сто метра над морето.

Един прозорец беше отворен. В хеликоптера духаше и бучеше, от време на време го разтрисаше турбуленция. Софи се наведе към жената.

— Коя сте вие? — извика.

— Казвам се Каролине Берйер. Журналистка съм.

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви спася — каза тя безсилно, съсипана от пълния си провал.

— Мерси — опита се да се усмихне Софи.

За момент в погледа на Каролине се четеше срам.

Получи се точно обратното. Жената нямаше да може да й помогне по никакъв начин. Беше влязла право в змийско гнездо. Софи се изпълни с тревога. Каролине щеше да свърши зле.

Хеликоптерът подскочи и се разтресе. Всички инстинктивно затърсиха нещо, за което да се хванат. Софи се вкопчи в ръката на Хектор. Беше голяма и топла, точно както едно време. В следващия момент го пусна.

Хектор не искаше да пуска ръката й. Беше мека, успокояваше го и се побираше идеално в неговата. Споменът изплува на повърхността. Първата им среща в болницата. Радостта, която той виждаше у нея, въпреки че тя се стараеше да се дистанцира. Гордостта, когато той я показваше… Убеждението, че са родени един за друг; неговото убеждение… не нейното.

Хектор се загледа в морето. Спомените се промениха. Жената, която седеше до него, вече не беше онази. Нямаше и следа от жизнерадостта. Сериозността беше заменена от нещо затворено и недостъпно. Беше страдала. И страданието я беше променило, преобразило… А вината беше изцяло негова.

Хеликоптерът отново се разтресе от повей на вятъра. Този път тя не хвана ръката му.

Яхтата на Ралф Ханке под тях. Близо петдесет метра дълга, четири етажа висока, бяла като сметанова торта. Едновременно безвкусна и впечатляваща.

Хеликоптерът направи полукръг около яхтата и кацна твърдо на миниатюрната площадка на кърмата.

Няколко мъже дотичаха и пристегнаха с въжета хеликоптера и перката, след като те слязоха. Претърсиха всички.

Ралф Ханке излезе да ги посрещне. Небрежно облечен в панталони, риза, маратонки. Никакви поздрави, никакво ръкуване. Хвърли един поглед на Софи, не показа нито интерес, нито изненада.