Добрият вълк [bg]

Сестрата показа на Еди какво трябва да натиска, за да му се влее болкоуспокоително.

— Три пъти. Не повече, опасно е. Почакайте един час.

Той веднага натисна три пъти.

— Докторът ще дойде всеки момент — обясни тя. — Вие сте му приоритет. И не се тревожете, пред вратата пази полицай.

Сестрата си отиде, вратата се затвори.

Той трябваше да се махне оттук, бързо.

Еди отметна завивката, вдигна болничната дреха. Отдолу беше гол. Всички рани и наранявания по тялото бяха зашити. Изглеждаше като жп релси. Съсирени, кървави релси…

Той се опита да се измъкне от леглото, болката около корема го прониза веднага. Сграбчи копчето за морфина, натисна четири пъти, после още три, наркотикът се вля в тялото му, създаде блажено чувство за покой и позатъпи остриетата на болката. Той се надигна до седнало положение.

Вратата се отвори.

Ленартсон стоеше на прага с разрошена коса. Изглеждаше ужасèн. Облечен като пенсионер, все едно допреди малко е хранил гълъбите в парка — късо бежово яке с кариран хастар, габардинени панталони, удобни обувки. Пенсионерска мода, макар да му оставаха минимум още петнайсет години служба.

— Дявол да го вземе, момче. Ще намерим изрода, който го е направил. Обещавам ти.

Явно беше приел присърце правилото на ченгетата, което в действителност не съществуваше — всички за един и другите тъпотии, които е виждал по телевизията. Ленартсон навярно беше чакал нещо такова през целия си живот. Защото в групата, в отдела, той беше като празно пространство. Получаваше най-леките случаи, беше пресилено мил с всички, не го биваше да поема отговорност, съгласяваше се с мнението на другите и говореше гадости зад гърба им.

— Какво стана? — попита.

— Не сега, Ленартсон, нямам сили.

— Видя ли ги? — изтърси онзи.

— Двама, с маски на лицата. Сигурно някой, който съм бутнал в затвора… трябва да проверим всички после — излъга Еди.

— Разбира се, момчето ми. Искаш ли нещо? Да се обадя на някого?

Ленартсон се правеше на загрижен.

— Ленартсон, чудесен си — каза Еди. — Но трябва да си почина… Не си бил длъжен да идваш, благодаря ти.

Налагаше се да му говори така, иначе щеше да се обиди.

Ленартсон вдигна длани.

— Да, да, добре, разбирам. Най-важното сега е да се възстановиш, момчето ми.

Момчето ми, никога досега не беше викал така на Еди.

Еди се опита да се усмихне.

— Благодаря ти — прошепна.

— С теб сме. — Ленартсон стисна юмрук.

Еди не знаеше какво да отговори.

— Ленартсон.

— Да?

— Ако можеш, не пускай никого следващите два часа, трябва да поспя.

— Разчитай на мен. Между другото…

Еди чакаше.

— Томи идва насам. Току-що звънна. Няма да миряса, докато онези свине не отидат зад решетките.

Ленартсон пак стисна юмрук и излезе от стаята. Вратата се затвори.

Еди се разбърза още повече, пусна си още обезболяващи в системата, замая се, но се изправи на крака, изключи всички апарати направо от прекъсвача, извади кабели, маркучи и игли от тялото си, завлече се до един спешен шкаф. Обезболяващи, упойка, бинтове, игли и конци, спринцовки… Търсеше антибиотици, намери едно шишенце. Изсипа всичко в големия джоб на болничната дреха.