Дяволът не обича да чака [bg]

— Близо сме, скъпи, вече почти пристигаме. Ще закусим в Ленинград, в „Литературное кафе“ на Невски проспект. Баща ми много пъти ми е разправял за него. Ще си поръчаме яйца с пушена сьомга и кафе. После вземаме кораб за Хелзинки и оттам летим за Париж.

Бонд се усмихна, претърколи се по гръб и леко я целуна по устните. От съня беше възстановил донякъде силите си.

— Защо всеки път, когато искам да се любим — запита той, — се намира някой да ни прекъсне? И това ли наричаш „съдба“?

— Не — отвърна Скарлет. — Така става, за да може, когато най-после го направим, да ни бъде още по-хубаво.

После, когато Скарлет се запъти към края на коридора, стиснала под мишница несесера на шофьора горчив сос. После приседна с кръстосани крака на крайчеца на леглото и го загледа с големите си кафяви очи, сякаш се боеше, че може да избяга:

Бонд пресуши на един дъх чашата „Боленже“.

— Липсва ми Попи — подхвърли той. — Беше толкова… скромна. Учудващо, за буйно дете като нея.

— Докато Скарлет, на която като банкерка би подхождала повече сдържаност…

— … е всичко друго, но не и скромна.

— И коя от двете — запита тя — би искал да бъда тази вечер?

— До полунощ Попи — отвърна той, докато изтегляше тапата на бутилката „Шато Батайе“. — После искам една дива и разюздана Скарлет.

По време на вечерята си поговориха за събитията от последната седмица. После, докато тя разчистваше приборите, Бонд й разправи накратко за последната си среща с Горнер.

Тя си наля остатъка от шампанското и се мушна под завивките, облегна се на възглавниците и склони глава на рамото му.

— Какво ще стане с мен, Джеймс?

— Какво имаш предвид?

— Работата ми. Имам предвид, че още при първата мисия направих непростимата грешка да започна връзка с колега от службата.

Бонд стана от леглото, изправи се и пристъпи до прозореца. Изведнъж усети колко много го боли цялото тяло — ребрата, рамото, хълбокът, почти всички мускули.

Под него се простираше Градът на светлината — от близкия Плас дьо ла Конкорд, през Операта и Плас Пигал, чак до ужасните многоетажни блокове на северните предградия.

Той затвори плътно завесите, като си мислеше за М., за Джулиан Бъртън — новия психолог, за Лелия Понсънби, мис Мънипени и останалите.

— Е, голяма служба сме, няма що — каза той, като се върна в леглото при нея.

— Точно така — усмихна се Скарлет, като отметна завивките, разкривайки голото си тяло, порозовяло от ваната, чисто, меко и очакващо. — И любов има в нея.