Дяволът не обича да чака [bg]

Скарлет кимна без особен ентусиазъм, после се сгуши до Бонд на седалката. Щом стигнаха Казан, той я събуди, за да му помага в разчитането на пътните знаци. Когато навлязоха в западните покрайнини на града, забелязаха заведение, отдръпнато на няколко метра навътре от банкета.

Двамата седнаха сами под една луминесцентна лампа и зачакаха едрата набита келнерка да им донесе поръчката: супа с черен хляб и чай. За второ имаше някаква яхния, недотам годна за ядене.

— Сега разбирам защо сме единствените посетители — подхвърли Бонд.

— Не е като вечерята на твоите фантазии, а?

— Не съвсем.

— Ще дойдеш да ме видиш в Париж, нали, Джеймс? Ще ти сготвя онова, което си пожела.

— Не се ли разбрахме да е в хотел?

— Е, добре де. Знаеш ли кой ден от седмицата е?

— Не. Защо?

— Нека си уговорим среща за първата събота, в която и двамата сме свободни. Ти ми се обади в офиса предишния ден и ми кажи кой хотел си избрал.

— Разбрано. Виж, отвън спряха два камиона. Време е да тръгваме. — Бонд хвърли няколко банкноти на масата и двамата си излязоха от заведението.

Когато падна нощ, някъде в дълбоката руска провинция, на десетки километри от най-близкия град, Бонд отби от главния път и пое по тясно шосе, а след километър-два отби и от него по черен коларски път. След още неколкостотин метра спря колата и загаси двигателя.

В багажника намериха малко куфарче с чиста риза и чифт мъжко бельо, както и тоалетен несесер със самобръсначка, четка и паста за бръснене.

— Не исках да се пробваме в някоя ферма — каза той. — Щеше да има кучета. Ще се опитаме да преспим на полето. Не е толкова зле. Ако ти е студено, сложи си тази хубава жилетка. Ако пък усетиш, че замръзваш, можеш да се върнеш в колата и да опиташ прочутото двойно легло.

Беше прекрасна лятна нощ и небето над тях беше осеяно с безброй звезди. Бонд се настани направо на тревата, като подгъна сакото от костюма за възглавница. Скарлет отпусна глава на рамото му и той я погали по косата. Наведе се да я целуне, но тя вече спеше.

Чувстваше се някак особено, откакто се озова в страната, срещу която се беше борил през по-голямата част от съзнателния си живот. Самите руснаци — с техните европейски физиономии, разнебитени пътища и бедни ферми — му се струваха по-малко чужди и някак по-нормални, отколкото си ги бе представял. С тази мисъл Джеймс Бонд се унесе в лека, но ободряваща дрямка някъде в безкрайната шир на Съветския съюз.

Когато по обяд на следващия ден наближиха Москва, Бонд усети лека миризма на изгоряло, която излизаше изпод капака на волгата. Беше я карал безмилостно в продължение на няколко часа и руската машина започваше да показва злия си нрав. В съзнанието му изплува смътен спомен от Лондонското автомобилно изложение, когато инженерите от щанда гордо описваха високата й проходимост, запалката за цигари, вградения радиоапарат и… да, точно така! — педала за подаване на масло към двигателя. Бонд погледна надолу в краката си и малко встрани от обичайните педали забеляза един допълнителен. Сложи крака си върху него и няколко пъти енергично го напомпа докрай, с което смаза обилно не само движещите се части на мотора, но и един значителен участък от главния път за столицата.