Господари на войната [bg]

След като пътуваха може би малко повече от един час, колата спря. Вратата й отново се захлопна и тя чу гласове и стъпки. Оставиха я сама още един час. Беше скована от страх, но дори и да можеше да се движи, не знаеше какво да направи.

Когато вратата се отвори отново, две силни ръце я издърпаха и я влачиха в продължение на около петдесет крачки. Опита се да се ориентира по звуците и миризмата на въздуха. Тук беше доста по-тихо и вонята на прах, гниещи боклуци и изпражнения беше заменена с някаква миризма, която не успя да разпознае. Препъна се няколко пъти, но ръцете я задържаха да не падне. Стана й по-топло и усети мирис на спарен брезент.

Мъжът, който я водеше, каза нещо на арабски. Този, който му отговори, беше с дълбок, звучен глас. Явно по негова заповед превръзката беше свалена от очите й. Тя примигна няколко пъти от светлината и се огледа.

Намираше се в палатка, но тя беше доста по-различна от палатките, в които едва издържаше по време на ваканциите в детството си. Беше много по-голяма, кръгла, с диаметър от около двайсет и пет метра. Покривът й беше подпрян в средата с висока пет-шест метра колона и се спускаше надолу на дипли. Брезентът беше с пясъчен цвят и изглеждаше много здрав. В палатката имаше няколко маси с карти, радиостанции, автомати, кутии с муниции, два сандъка с червен кръст върху тях, които Клара забеляза веднага.

И мъже. Бяха шестима, като се изключеше този, който я беше въвел в палатката. Петима от тях почти не се различаваха един от друг: носеха камуфлажни панталони, тениски в цвят каки и черни куфии. Разглеждаха картите, говореха по радиостанциите и с нищо не показаха, че са забелязали присъствието й. Шестият — огромен мъж, облечен с бял дишдаш с бродерия по кантовете — се изправи на крака. Кожата му беше тъмна, а буйната му коса — съвсем бяла. Когато стигна до средата на палатката, поглади гъстите си мустаци, които също бяха бели. Малките му кафяви очи светеха. Погледна към Клара, протегна ръце и изрече на безупречен английски:

— Добре дошла в нашия дом. Той не е нищо особено, а и във всеки един момент може да ни се наложи да го преместим някъде другаде. Във всеки случай това не ни пречи да те приемем в него.

— Благодаря ви — прошепна Клара, смутена от любезността му и недоверчива по отношение на искреността му.

— Казвам се Сорген. — Мъжът се удари театрално по челото. — Моля ви да ми простите. — Щракна с пръсти и каза нещо на арабски. Мъжът, който беше довел Клара, извади от джоба си нож, отвори го и острието му проблесна. Клара отстъпи назад, но той я хвана за ръката. Тя отвори уста, за да изпищи, но в този момент мъжът сряза белезниците и освободи китките й.

— Отлично! — възкликна Сорген. — С кого имам честта да разговарям?

В първия момент Клара реши, че трябва да го излъже, но беше твърде уморена, за да измисли нещо, затова измърмори истинското си име.