Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Стоях в неведение и разглеждах куките си. Сякаш бях тръгнал на лов за китове с карфички… Седнах да си почина, дори си и похапнах, но нищо мъдро не ми идваше на ума. Стената всъщност означаваше край на моите проблеми. От известно време насам вече знаех, че се боря с вятърни мелници. Дори и да излезех скоро от другата страна на тунела, нямаше никаква надежда да разруша преминатите прегради. И седмици да работех, пак не бих стигнал докрая, но възможно беше да не мога да ги разглобя въобще. Зад мен беше планинската зима, а и аз бях попаднал в двойна клопка: планината ме бе хванала, а след това и погълнала. Сега седя в корема й. Желязната стена е само допълнение.
Не бих искал да изглеждам различен от това, което съм. Като физик, естествено, разполагах с известни практически познания, които принудата на необходимостта беше увеличила многократно през изминалите месеци. Но не съм техник по рождение, а още по-малко — изобретател. Така че като се съпостави всичко, нямам особени причини да се срамувам, когато си признавам, че нищо не ми идваше наум. Този път задачата и след трезва преценка ми изглеждаше нерешима. Работата обаче беше там, че дори и моралното оправдание не променяше този факт, тъй като аз — както и да се оправдавах — не бях намерил решение, това същевременно означаваше и пълен крах. Нямаше жива душа, на която да можех да поверя задачата. Съзнанието, че не е откраднал, е слаба утеха за умиращия от глад — не е имало откъде!
За мен съществуваше само една утеха: да се нахраня.
Осъзнах, че съм се провалил и че за мен бе останала само една възможност: да се върна в изходната точка, преди планината да ме залови окончателно и унищожи. Не бях нито ядосан, нито огорчен, нито сломен. Ако трябва да бъда напълно откровен, бях просто функция на една батерия: докато тя подава предписаното минимално напрежение, мога да се движа. А докато се движа — съществувам. Основни функции, но дори и амебата не е изисквала повече, докато е можела да разчита на дъжда за нужните й локви.
Бях изгасил прожектора, докато почивах; бях се провалил, но не се предавах.
Тъмнината се залюля. Вече нямаше закъде да бързам. Колко метра скала можеше да има над мен? Хиляда? Две хиляди? Все едно. Напуканата стоманена стена пред мен е дебела само няколко милиметра и въпреки това ме залови. В детската си възраст си представях границите на държавите, както ги рисуват по картините: като дебели червени линии. Нямах ясна представа защо и как е възможно това в действителност, но когато за пръв път видях граница — не на шосе, където я обозначава бариера, или на жп линия, където има гара, а в планините, в безлюдно място, — никак не ми се побираше в главата, че хълмът, на който стоя, е все още моята страна, а оня хълм там отсреща пък вече е друга страна. Никаква разлика не забелязвах между двата хълма, еднакви бяха и горите, същите дървета и храсти растяха в тях. Под тях — зайци, по върховете им — птици, когато прибягват, прелитат, дори и не подозират, че извършват нарушение на границата. Хората как разбират? Може би червената линия все пак е там, невидима, за да ги спира? Да ги затваря в по-малки или по-големи кошари без стени, които се наричат държави? Защо трябва да се срамувам, че не мога да премина през скала и стомана, когато човечеството смяташе за непреодолими дори и такива фиктивни стени като границите на държавите?
— Умуваме ли, умуваме ли? — прошепна един глас откъм стената. — Пак ли умуваме?
Не запалих лампата, и без това знаех, че идва откъм онази пролука, колкото длан, която открих на височина човешки ръст в разядения край на притиснатата о бетонната стена стомана. Дори знаех и това, че от другата страна шепне Алберт. Той винаги е стоял от другата страна.
— Отдавна не сме се срещали — отвърнах.
— Това означава, че не си имал нужда от мен — прошепна през пролуката.
— И сам можеше да се обадиш — отвърнах с пълно право.
— Бях ти загубил телефонния номер — заоправдава се Алберт.
— Няма значение. И без това бях наредил да го изключат — казах, на което той не отговори.