Забранена зона

— Първо — прошепна Карсън, — ще намерим ключовете. След това трябва просто да излезем от комплекса, без никой да ни забележи.

Изведнъж Де Вака клекна.

— Какво правиш?

— Връзвам си обувката.

— Ти нямаш връзки!

Тя се изправи:

— Много добре знам, идиот такъв. — Тя изчетка праха от коляното си, тръсна глава. — Няма кола, която да не мога да подкарам без ключ.

Карсън я изгледа изненадано.

— Едно време се занимавах с кражби — обясни тя.

— Нищо чудно.

— Просто за удоволствие — добави тя, сякаш се оправдаваше.

— Сигурно. Само че тези са военни машини и се намират в строго охранявана зона. Не е като да разбиеш някоя хонда.

Де Вака се намръщи. Разрови пясъка с крак.

— При пристигането ми тук — продължи Карсън — Сингър ме увери, че охраната е по-строга, отколкото изглежда. Дори да се измъкнем през оградата, след секунди преследвачите вече ще са по петите ни и ще ни гонят до края на света.

Двамата замълчаха.

— Има още две възможности — отбеляза след известно време Де Вака. — Или да вземем конете, или да ходим пеш.

Карсън впери поглед в безкрайната пустиня.

— Само глупак може да си помисли такова нещо — прошепна тихо.

Двамата спряха, загледаха мълчаливо пустинята. Карсън си даде сметка, че за момента не чувства никакъв страх: само някакво потискащо бреме върху раменете си, сякаш крепи непосилен товар. Знаеше, че това не е защото беше много смел, а е от изтощение.

— Тийс не беше особено очарован от продукта — заговори след малко той. — Поне доколкото разбрах от разговора в сауната. Мога да се обзаложа, че бързото му заминаване е свързано точно с „Пурблъд“. Вероятно е имал достатъчно подозрения за x-flu и сигурно е искал да спре и останалите продукти, поне докато се увери, че са безопасни. Или докато научи нещо повече за Бърт.

Де Вака изведнъж застина.

— Някой идва — прошепна тя.

Чуха се стъпки и откъм жилищния комплекс се появи Харпър. Ризата му бе издута от превръзка. Харпър спря до тях:

— За вечеря ли сте тръгнали?

— Да — отвърна Карсън след кратко замисляне.

— Хайде с мен тогава.

Столът бе претъпкан, имаше само няколко свободни маси. Карсън се огледа. След откарването на Вандеруогън се беше хранил сам, винаги след основната част на персонала. Сега, при мисълта колко голям персонал има „Маунт Драгън“, изведнъж се почувства неловко. Възможно ли беше всички… Той бързо прогони мрачните мисли.

До масата се приближи келнер. Докато си поръчваха напитки, Карсън забеляза как сервитьорът приглажда въображаемите си мустаци: първо отляво, после отдясно, после пак отляво. Кожата под носа му беше зачервена, явно от постоянното потъркване.

— Е! — обърна се Харпър към тях, след като келнерът се отдалечи. — Как вървят нещата при вас?

Карсън едва чу въпроса. Сега си даде сметка какво друго усилва неловкото му чувство.