Дяволската алтернатива
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Дяволската алтернатива». Краткое содержание книги:
Световният политически елит е в паника, шпионските централи активират най-добрите си агенти, военните очакват заповеди…
В неделя, 27-ми, Мирослав Камински си взе сбогом с тях, качи се на пикапа и го подкара към Брюксел. Задачата му беше да почисти брюкселския апартамент от пода до тавана и от единия край до другия, да го напусне и да откара пикапа на предварително уречено място в полдерите на Холандия. Там трябваше да го остави, след като мушне ключа в определено скривалище, да хване ферибота от Хук ван Холанд и да се прибере в Лондон. Добре беше изрепетирал всичките си действия и бе сигурен, че ще може да изпълни своята част от плана.
Останалите седмина мъже напуснаха пристанището и поеха бавно покрай брега, за да се изгубят между островите на Валхерен и Северен Бевеланд, малко след холандската граница. Там, извадили на показ въдичарските си пръчки, те щяха да се спотайват и да изчакват. Долу в каютата Ендрю Дрейк седеше наведен над един мощен радиоприемник и слушаше на вълната на контролната кула на Мааското устие безкрайните обаждания на корабите, които се насочваха към Европорт и Ротердам или обратно.
— Полковник Кукушкин ще проникне в затвора Тегел, за да свърши работата през нощта на 3 срещу 4 април — каза Василий Петров на Максим Рудин в Кремъл същата събота сутринта. — Има един надзирател, който ще го вкара вътре, ще го заведе до килиите на Мишкин и Лазарев, а после ще го пусне да излезе през служебния вход, след като приключи.
— На тъмничаря може ли да се разчита, наш човек ли е? — попита Рудин.
— Не е, но има семейство в Източна Германия. Внушено му е, че трябва да прави, каквото му кажат. Кукушкин докладва, че той нямало да се обади в полицията. Прекалено уплашен бил.
— В такъв случай е разбрал за кого работи. Което значи, че знае твърде много.
— Кукушкин ще го очисти още щом излезе през вратата. Няма да останат следи — каза Петров.
— Осем дена — изсумтя Рудин. — Добре ще е, ако се справи.
— Ще се справи — каза Петров. — И той има семейство. След малко повече от седмица Мишкин и Лазарев ще са мъртви, както и тайната им заедно с тях. Онези, които са им помогнали, ще си мълчат, за да спасят собствените си кожи. Дори ако се разприказват, твърденията им ще изглеждат невероятни. Чисто истерични обвинения. Никой няма да им повярва.
Когато слънцето изгря сутринта на 29 март, първите му лъчи докоснаха грамадата на „Фрея“ на двайсет мили западно от Ирландия, поела северо-северозападно през единайсет градуса дължина на път да заобиколи Външните Хебриди.
Мощните й радарни екрани бяха хванали рибарската флотилия още по тъмно, един час преди това, и офицерът на вахта ги наблюдаваше внимателно. Най-близкото корабче беше доста по на изток, между танкера и брега.
Слънцето озари скалите на Донегал, тясна ивичка на хоризонта, за да я видят хората на мостика, които имаха предимството, че се намират на двайсет и четири метра над повърхността на морето. Огря малките рибарски корабчета на хората от Килибегс, излезли в западни води да ловят скумрия, херинга и хек. Осветли и голямата маса на самата „Фрея“, която се движеше откъм юг, отминавайки корабчетата и подскачащите по вълните поплавъци на мрежите.
Кристи О’Бирн беше на руля на гемията „Бернадет“, която притежаваше заедно с брат си. Той премига няколко пъти, остави чашата си с какао и прекрачи трите фута от руля до леера. Неговото корабче беше най-близо до преминаващия танкер.
Зад гърба му, когато съзряха „Фрея“, рибарите задърпаха въжетата на сирените си и един хор от пискливи свирки раздра тишината. На мостика на „Фрея“ Тор Ларсен кимна на младшия офицер. След няколко секунди дебелото мучене на „Фрея“ отвърна на Килибегската флотилия.
Кристи О’Бирн се подпря на леера и се загледа как „Фрея“ му затулва хоризонта, почувства мощността на двигателите й отдолу през водата и усети, че „Бернадет“ се разлюля от килватерната диря на танкера.
„Света Богородице — измърмори той, — погледни колко е грамаден.“
На източния бряг на Ирландия сънародниците на Кристи О’Бирн тази заран работеха усърдно в Дъблинския замък, бил в продължение на 700 години опора на властта на британците. Като малко момченце, покачено на раменете на баща си, Мартин Донахю бе наблюдавал отвън как последните британски войници излизат под строй от замъка завинаги след подписването на мирния договор. Шейсет и три години по-късно, в навечерието на пенсионирането си от държавна служба, той търкаляше една прахосмукачка напред-назад по килима в цвят електрик на зала „Св. Патрик“. Той нито веднъж не бе присъствал на церемонията по встъпване в длъжност на нито един от изредилите се през тези години президенти, която се провеждаше под великолепните фрески на Винсент Валдре, украсяващи тавана от 1778 година, нито щеше да присъства дванайсет дена по-късно, когато двете свръхсили трябваше да подпишат Дъблинския договор под неподвижните хералдически знамена на отдавна починалите рицари от Ордена на Св. Патрик. В продължение на четиридесет години той просто бе поддържал залата чиста за тях.