Ключът на страшния съд
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
— Ти сам го каза. Че Църквата е строила върху по-стари свещени места. Островът е пълен с пещери. Пещери, смятани от друидите за свещени. И до днес са запазени легенди за някаква могъща магия, олицетворена от Мерлин, която е погребана в една от тях. Ами ако пещерата, която сочат, е погрешната?
Уолас сниши глас.
— Не Пещерата на отшелника, а нещо, скрито под манастира.
— Но как ще потърсим там? — съвсем уместно попита Рейчъл.
— Мъртвият свещеник определено не е копал с багер — добави Ковалски.
И двамата бяха прави. Около останките от кулата не се виждаха никакви следи от разкопки.
— Трябва да има друг начин да се слезе долу — каза Грей и се обърна към най-сигурния си източник на информация. — Лайл, има ли наблизо някакви тунели или пещери?
— Да. Много. Но не и наблизо.
Щяха да са им нужни месеци да изследват всичките. Грей се загледа в Рейчъл. Тя стоеше със скръстени ръце. Не разполагаха с месеци.
— Но мога да ви покажа онова, което показах и на отец Джовани! — с неочаквано оживление каза Лайл. — Не е пещера, но също си го бива.
— Какво е то? — попита Грей.
— Елате да видите. С приятелите ми често си играем там. — Лайл полетя като изстрелян с прашка. Наложите да тичат, за да не изостанат.
— Не сме се забързали чак толкова — сърдито измърмори Ковалски.
— Говори от свое име — отвърна му Рейчъл.
Лайл ги поведе в обратната посока, от другата страна на кулата. Направи почти пълен кръг, след което спря недалеч от високия келтски кръст. Посочи една правоъгълна дупка, облицована с камъни.
— Какво е това? — попита Уолас.
Грей клекна и погледна надолу. Стените бяха от тухли. При дъното от едната страна се виждаше черна ниша.
— Нали ви казах — отвърна Лайл. — Не е пещера.
Грей грабна фенерчето си.
— А крипта.
— Да. Гробницата на лорд Нюбъро. Естествено, той вече не е там долу. Или поне аз си мисля, че го няма.
— Ще трябва да я претърсим — рече Грей.
Ковалски поклати глава и отстъпи две крачки назад.
— Не, не трябва. Влезеш ли в дупка, все се случват разни гадости.
20.
13 октомври, 12:41
Свалбард, Норвегия
Монк мислено благодари на инженерите, които се бяха сетили да сложат отопление на ръчките на волана на моторната шейна. Температурата продължаваше да пада. Дори опакован в дебелия си костюм, с шлема, ръкавиците и термобельото, Монк започваше все по-високо да цени напредъка на технологиите в изработването на съвременни снегомобили.
С Крийд спряха в една снежна долина под входа на Световното зърнохранилище Свалбард. Ъгловатият бетонен бункер стърчеше на около двеста метра от склона на Платабергет, единственото доказателство за огромния подземен комплекс.
Единственото, ако не се брояха патрулиращите военни.
— Имаме си гости — прозвуча в шлема му гласът на Крийд.
Монк се завъртя в седалката. Зад тях с пълна скорост се носеше един двуместен „Сноу-Кат“. Веригите му се забиваха в терена и изхвърляха зад него опашка от сняг и лед.
През последния час двамата с Крийд водеха предпазлива игра на котка и мишка с патрулите. Правеха всичко възможно да поддържат дистанция, без да изглежда, че правят тъкмо това. Логото на компанията върху моторните шейни им помагаше донякъде.
— Какво ще правим? — попита Крийд.
— Остани на място.
По-малките им машини сигурно можеха да се измъкнат от по-тромавия снегомобил, но бягството само щеше да привлече цялото внимание на норвежките военни. Затова Монк предпочете да вдигне ръка за поздрав.
Защо пък да не каже едно здрасти на съседите?
Монк беше наблюдавал поведението на войниците. През повечето време стояха на групички и си бъбреха. Забеляза, че някои от тях пушат. От време на време смехът им отекваше надалеч. Разпозна общото настроение — скука. В това затънтено и замръзнало място войниците явно напълно разчитаха на изолацията и суровия терен.
Нямаше причина да променят нагласата им.
— Просто запази хладнокръвие — каза Монк по радиото.
— Толкова съм хладнокръвен, че още малко и ще започна да сера ледени кубчета.
Монк го погледна. Да не би Крийд да пускаше шега? Вдигна учудено вежди. Явно за хлапето все още имаше някаква надежда.
Вратата на снегомобила се отвори. От затоплената кабина излезе пара. Войникът дори не си направи труда да си сложи качулката. Всъщност канадката му дори беше разкопчана. С русата си коса и червените като ябълки бузи приличаше на току-що излязъл от норвежката версия на каталога на Ралф Лорън.
„Вижте норвежеца в естествената му среда…“