Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Последния път, когато Тан беше излязла от бреговете си, Роза бе получила инфекцията, в резултат на която беше оглушала и с двете уши. Тогава беше на три години и Мари не можа да я изпрати при никого. Цяла зима те спаха в стаята под стряхата, от огъня се вдигаше черен дим, а по прозорците се стичаха капки дъжд. Момиченцето получи абсцеси в двете уши и плачеше неудържимо нощем. Нищо, дори пеницилинът като че ли не помагаше. Това няма да се повтори, казваше си Мари. Този път Роза трябва да се махне оттук, докато дъждът спре, генераторът бъде поправен и отводнителната система заработи. Дъждът нямаше да трае вечно. Вече му се виждаше краят. Дори сега някои от растенията можеха да бъдат спасени.
Нямаше друга възможност. Роза трябваше да замине за няколко дни. Но не при Мирей. При мисълта за Мирей Мари почувства как сърцето й се сви. При кого тогава? Не се сещаше за никого от селото. Нямаше доверие на никого. Вярно, че Мирей разпространяваше слуховете. Но всички й вярваха. Е, може би не всички. Не Ру или други новопристигнали като него. Не Нарсис. Мари имаше доверие и на двамата. Но беше невъзможно да остави Роза при някого от тях. Хората щяха да научат. В селото нищо не оставаше скрито дълго време.
Тя помисли за пансион в Ажен, за място, където Роза би могла да остане за известно време. Но това също беше опасно. Детето беше прекалено малко, за да бъде оставяно само. Хората щяха да задават въпроси. А освен това мисълта, че Роза ще бъде толкова далеч, я караше да чувства пронизваща болка в гърдите. Трябваше да бъде някъде по-наблизо.
Остава само англичанинът. Мястото беше идеално: достатъчно далеч от селото, за да разчита на спокойствие, но достатъчно близо до фермата, за да може да вижда Роза всеки ден. Той би могъл да настани Роза в една от старите спални. Мари помнеше една синя стая под южния фронтон, която някога е била на Тони. Там имаше детско креватче във фирмата на лодка и синя стъклена топка, която представляваше лампа. Само за няколко дни, може би седмица или две. Тя щеше да му плати. Това беше единствената възможност.
54
Една вечер тя пристигна без предупреждение. Джей не беше говорил с нея от няколко дни. Всъщност почти не беше излизал навън, освен до селото, за да си купи хляб. Кафенето беше мрачно, масите и столовете на терасата бяха прибрани и дъждът капеше неуморно от сенниците, станали почти безцветни от времето. Тук Тан беше започнала да мирише и от тресавището долитаха зловонни топли вълни. Дори циганите се бяха преместили в търсене на по-спокойно и приятно място. Арно предлагаше да повикат заклинател, който да разреши проблема с дъжда — в тази част на страната все още се намираха такива — и идеята му беше посрещната с по-малко презрение и насмешки, отколкото ако я беше предложил преди няколко седмици. Нарсис се мръщеше, клатеше глава и повтаряше, че никога досега не е виждал подобно нещо. Нищо от спомените му не се доближаваше до този опустошителен дъжд.
Беше почти десет часа вечерта. Мари беше загърната в жълт дъждобран. Роза стоеше до нея в светлосиньото си яке и червени ботуши. От дъжда лицата им блестяха. Небето зад тях беше оранжево; от време на време в него прескачаха далечни светкавици. Вятърът люлееше клоните на дърветата.
— Какво има? — появата им изненада Джей до такава степен, че отначало дори не се сети да ги покани да влязат. — Случило ли се е нещо?
Мари поклати глава.
— Влезте, ако обичате. Сигурно сте премръзнали.
Джей погледна машинално зад себе си. Стаята беше достатъчно чиста за посрещане на гости. По масата имаше само няколко празни чаши от кафе. Той забеляза любопитния поглед на Мари към походното легло в ъгъла. Макар че покривът отдавна беше поправен, Джей все не намираше време да го премести в друга стая.
— Ще ви приготвя нещо за пиене — предложи той. — Свалете дъждобраните.
Окачи връхните им дрехи в кухнята и сложи вода на печката.
— Кафе? Шоколад? Вино?
— Шоколад за Роза, благодаря — отговори Мари. — Ние нямаме ток. Генераторът гръмна.
— Боже!
— Няма значение — гласът й звучеше спокойно и делово. — Ще го оправя. И друг път съм имала такива проблеми. Земята до тресавището лесно се наводнява — тя го погледна. — Налага се да ви помоля за помощ — каза неохотно.
Джей си каза, че това е странен начин на изразяване. „Налага се да ви помоля за помощ.“ Налага се.
— Разбира се — отвърна той. — Каквото пожелаете.
Мари седна сковано край масата. Беше облечена в дънки и зелен пуловер, който подчертаваше зеления цвят на очите й. Тя докосна колебливо пишещата машина. Джей забеляза, че ноктите й са изрязани почти до дъно и че под тях има засъхнала пръст.