Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Мари отдръпна ръката си.
— Разбира се. Ако господинът… Ако Джей…
Тя изглеждаше объркана, сякаш стресната след някакъв сън. Премести празната винена чаша по към средата.
— Трябва да вървя — каза бързо. — Става късно. Ще донеса нещата на Роза. Благодаря ви за…
— Всичко е наред — Джей се опита да сложи ръка върху нейната, но тя я отдръпна. — Можете да останете и двете, ако желаете. Имам много…
— Не — изведнъж тя бе станала пак предишната Мари, доверието се беше изпарило. — Трябва да донеса нещата за спане на Роза. По това време трябва да е в леглото — тя я прегърна за кратко, но с ожесточение. — Бъди добро момиче — каза. — И моля ви — този път говореше на Джей, — не споменавайте за това в селото. На никого. — Мари откачи жълтия си дъждобран от гвоздея зад вратата на кухнята и го облече. Отвън дъждът още валеше. — Обещайте ми — каза тя.
— Разбира се.
Мари кимна — едва забележимо учтиво кимване, сякаш бяха сключили сделка. После излезе и се изгуби в дъжда. Джей затвори вратата след нея и се обърна към Роза.
— Е? Готов ли е шоколадът? — попита тя.
Той се усмихна.
— Ела да проверим, искаш ли?
Джей сипа питието в широка чаша с цветя по ръба. Роза се сгуши на леглото му с чаша в ръка и започна да наблюдава с любопитство как той прибира чашите от масата и оставя настрана бутилката.
— Кой беше той? — попита тя накрая. — И той ли е англичанин?
— Кой? — закрещя Джей от кухнята, за да надвика течащата вода в мивката.
— Старецът — каза Роза. — Старецът от горния етаж.
Джей затвори крана и я погледна.
— Видя ли го? Говори ли с него?
Роза кимна.
— Един старец със смешна шапка — отвърна тя. — Каза ми да ти предам нещо.
Роза отпи голяма глътка от шоколада и вдигна глава. Над горната й устна имаше кафяви мустаци от пяна. Изведнъж Джей потръпна, изпита страх.
— Какво ти каза? — прошепна той.
Роза се намръщи.
— Каза да не забравяш „Специалитета“ — отвърна тя. — И че знаеш какво да правиш.
— Нещо друго?
Устата на Джей бе пресъхнала, главата му пулсираше.
— Да — Роза кимна енергично. — Каза ми да ти кажа сбогом.
57
Бяха изминали двадесет и две години от последното идване на Джей на Поуг Хил. Не беше ходил там отчасти от гняв, отчасти от страх. Никога по-рано не бе чувствал, че принадлежи към определено място. Лондон със сигурност не беше неговият дом. Местата, на които беше живял, му се струваха еднакви, с леки видоизменения в размерите и архитектурата. Големи апартаменти. Малки апартаменти. Дори къщата на Кери в Кенсингтън. Места, през които беше преминал по пътя си. Но тази година беше различно. Може би защото за пръв път изпитваше по-силни страхове от този да се върне на Поуг Хил. Бяха изминали близо петнайсет години от „Джо Пръстената ябълка“. Оттогава — нищо. Това не беше просто временна загуба на вдъхновение. Той се чувстваше така, сякаш беше заседнал някъде далеч във времето, принуден да пише и преписва фантазиите на своето юношество. „Джо Пръстената ябълка“ беше първата — единствената — зряла книга, която беше писал. Но вместо това да го освободи, Джей беше попаднал в капана на детството. През 1977 той отхвърли магията. Каза си, че му е дошло до гуша. До гуша, до гуша, до гуша. Беше останал сам и това му харесваше. Сякаш когато разпиля семената на Джо над Поуг Хил, той захвърли всичко, на което беше държал през последните три години: талисманите, червените парцалчета, Джили, колибите в Недър Едж, гнездата на оси, преследванията по железопътния насип и битките. Захвърли го на вятъра и то се смеси с отпадъците и саждите на насипа. После с „Джо Пръстената ябълка“ намери покой. Или поне така смяташе. Но сигурно беше останало нещо. Любопитство може би. Гъдел, сърбеж някъде дълбоко в съзнанието, където не можеше да се почеше. Останки от вяра.
Може би бе изтълкувал погрешно знаците. В края на краищата какви доказателства имаше? Кутия стари списания? Карта с отбелязани на нея разноцветни линии? Може би си беше направил погрешен извод. Може би все пак Джо казваше истината.
Може би Джо се беше завърнал.
Не смееше дори да мисли за това. Джо? На Поуг Хил? Напук на себе си Джей чувстваше как сърцето му засяда в гърлото. Представяше си къщата, може би обрасла с бурени, но с добре поддържана градина, скрита зад камуфлажа на Джо, дърветата, украсени с червени парцалчета, топлината на кухнята, изпълнена с аромата на кипящо вино…
Няколко месеца не се решаваше да тръгне. Кери го подкрепяше, дори прекалено, може би очакваше нов изблик на вдъхновение, нова книга, която да го върне обратно в светлината на прожекторите. Пожела да дойде с него; толкова настояваше, че накрая Джей се съгласи.