Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Бяха минали четирийсет минути, откакто Мендравич беше отишъл да потърси нещо за из път. Каквото намери — вода, храна и най-важното, транспорт на запад. Ако бе възможно, към Подгорица. Това не бе най-удобният път, но безспорно бе най-бързият. А при това небе, набъбнало от дъждовни облаци, и двамата разбираха, че е по-добре да потеглят преди всичко да се превърне в безкрайно кално блато. Мендравич, който се бе погрижил всеки от мъжете в палатката да пийне по няколко глътки коняк, който бе донесъл, се бе заел със задачите, без да иска от Пиърс повече подробности около промените в плана. Това припомни на младия свещеник колко удобно е да имаш приятел, който да се грижи за теб. Отново.
Отново благосклонност свише.
Но божествената воля не се потвърждаваше единствено от успокояващото въздействие на Мендравич. Нито от неговото внезапно появяване — той бе идеалният водач за предстоящото пътуване. Тези неща много лесно биха се превърнали в потвърждение на вярата. По-скоро всичко бе свързано с объркването, което донесоха — новината за Петра и момчето, изгарящото нахлуване на действителността в изолирания досега живот на Пиърс. Това, което потвърждаваше Божественото тук, както и в Атон, бе бруталността, съществуваща в самата природа, вградена в самата истина. Нещо, което не изпробваше вярата, но определяше самата й същност: груба, разтърсваща, понякога дори мъчителна, но в крайна сметка човешка. Жива вяра в нейната пълна мяра, един духовен екстаз, роден от истинската борба; човешкото битие, рисувано с груби линии. Изчезваща заедно със спокойствието, подхранвано от манастирското уединение. Клеймото на удовлетвореност можеше само да замъгли яснотата, да я прихлупи под мъгла от самовнушено блаженство. Вярата изискваше противопоставяне. Яснотата изискваше издръжливост и упоритост.
Едва сега Пиърс бе започнал да проумява това.
— Баба Пиърсич? — Едно десетинагодишно момче го гледаше. Беше измършавяло от недостига на храна и липсата на истински дом, но в очите му все още имаше следа от оживление, искрица енергия. Изглежда, му се искаше да пита нещо свещеника, ала промяната в дрехите го бе смутила.
— Отче?
— Да, аз съм. Какво има?
— Някакви мъже. Дядо ми каза. Дошли са отвън. Искат да те видят.
— Казали ли са какво искат?
Момчето продължаваше да го гледа. После посочи към западния портал.
— Някакви мъже. Търсят те. — И изчезна сред плетеницата от палатки и въжета.
Мъже отвън. Странен начин да се опише някой. Пиърс знаеше, че момче на тази възраст няма да има проблем да определи униформата на всеки хуманитарен работник от лагера, както и на хората от АОК, НАТО и албанската полиция. Мъглявото определение „някакви мъже“ му подсказваше, че страховете на момчето са оправдани.
Първата му мисъл беше за австриеца. Бяха минали пет дни, достатъчно време, за да стане нетърпелив. Пиърс се мъчеше да вярва, че Аниели все още им трябва, независимо дали бяха определили местоположението му, или не. Да го открият — може би обаждането на Мендравич до Рим и търсенето на изгубен свещеник в бежански лагер беше достатъчно указание, — но това беше все още половината от битката. Те все още се нуждаеха от него. Молеше се на Бога по същата причина да пазят още жива и Чечилия Аниели.
А може би бяха успели да го проследят гърците? Откриването на колата на Андракос, връзката между Блаце и Кукеш?
Които и да бяха, Пиърс реши, че трябва да ги види преди да го намерят. Като прецени възможностите си, той грабна раницата си, бързо прекоси калната пътечка и се мушна в една палатка, третата подред от неговата. Внезапно шест познати лица се взряха в него; четири жени и момичета на възраст от единайсет до шейсет, момче на четири и мъж към седемдесетте.
Преди някой от тях да може да каже нещо, Пиърс вдигна пръст към устните си. Тишина. Бяха се научили на силата й много отдавна, още през войната, когато се бяха крили в мазета и дупки и бяха чакали сръбските патрули да разграбят каквото има и да си отидат. Нужен им бе един-единствен жест. Пиърс им кимна и надникна през процепа на предното платнище.
След минута ги забеляза. Подозрителни както с облеклото си, така и с държането си. Четирима мъже, които, ако се съдеше по лицата им, бяха във военната зона съвсем отскоро — опитваха се да прикрият отвращението си от смрадта и безредието. Облечени в защитни униформи, с винтяги и туристически обувки — мътножълти, завързани само до половината — лесно можеха да минат за членове на някой туристически клуб, ако се изключеха атлетичните им фигури. Всички бяха високи, с изправени стойки и широки рамене. Всичко в тях издаваше военния. И за разлика от другарите си в Рим, тези мъже от Ватикана не се опитваха да важничат, както при срещата им първия път. Изглеждаха някак много по-… човечни. Това беше единственият начин, по който можеше да ги опише. Дори когато се пръснаха, за да обградят палатката му, не размениха приличащите на команди жестове, които очакваше. Един от задната страна, един десет метра на юг, един — десет метра на север. Координирано и точно.