Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— Сигурен ли си, че именно това е мястото? — обърна се Риджис към Дризт, докато надничаха иззад едно малко възвишение.
И наистина, древната кула доста приличаше на изоставена развалина. Наоколо не помръдваше нищо, не се чуваха дори птичи песни. Във въздуха тегнеше тайнствена, изпълнена с благоговение тишина.
— Сигурен съм — отвърна Дризт. — Нима не усещаш колко е стара кулата. Трябва да е стояла тук векове наред. Дълги, дълги векове.
— А от колко ли векове е празна? — намеси се Бруенор, доста разочарован от мястото.
Нима тук щеше да получи обещаните драгоценни съвети, които да му покажат пътя към заветната цел?
— Не е празна — рече Дризт. — Освен ако информацията, която получих, не е била изцяло погрешна.
Бруенор се изправи на крака и решително се насочи към кулата.
— Вероятно си прав — изръмжа той. — Бас ловя, че точно сега някой трол или пък крастав снежен човек се спотайва вътре и си точи зъбите за нас! Давай да свършваме с това и да се махаме оттук! Един ден повече ни дели сега от Сундабар.
Останалите го последваха. Следвайки буренясалата пътечка (единственото, което напомняше за широката алея, която някога бе отвеждала до вратата на кулата) те предпазливо се приближиха до старинната каменна врата, здраво стиснали оръжията си в ръце.
Обрасла с мъх и изгладена от времето и вятъра, тя очевидно не бе отваряна от дълги години.
— Давай, момче — рече Бруенор на Уолфгар. — Ако има някой на този свят, който може да я отвори, това си ти!
Младежът опря Щитозъб до стената и пристъпи напред. Разкрачи се широко и прокара ръце по камъка, опитвайки се да намери някоя пукнатина, за която да се залови.
Ала в мига, в който я докосна, огромната врата се завъртя безшумно и без никакво усилие.
От безмълвната тъма, която цареше вътре, полъхна хладен ветрец и довя непознат мирис. Усещането за древност се засили още повече. Четиримата приятели почувстваха, че това място не принадлежи на този свят, или може би на това време. Не без притеснение Дризт ги поведе навътре.
Пристъпваха много предпазливо, но въпреки това стъпките им отекваха съвсем отчетливо в безмълвието на мрака. Слънчевите лъчи, които весело грееха навън, изглеждаха невероятно далечни, сякаш някаква невидима преграда разделяше света отвън и вътрешността на кулата.
— Трябва ни факла… — прошепна Риджис, ала спря по средата на изречението, стреснат от звука на собствения си глас.
— Вратата! — провикна се изведнъж Уолфгар.
Огромната порта бе започнала да се затваря така безшумно, както се бе отворила преди малко и той се втурна назад, опитвайки се да я спре преди да ги бе потопила напълно в непрогледна тъма, ала дори и неговата исполинска сила не бе в състояние да се противопостави на магическата мощ, която движеше тежкия камък. Вратата се захлопна и единственият звук, който се чу, бе приглушеният шепот на въздуха, досущ като въздишката на някой великан.
Мрачната гробница, в която си представяха, че ще се озоват, щом огромната врата прогони и последния светъл лъч, така и не ги обгърна в черната си прегръдка. В мига, в който портата се затвори, в стаята заискри синьо сияние — и освети входа към Твърдината на вестителите.
Думите не стигаха, за да изразят страхопочитанието, което ги обзе. Стояха изправени пред историята на човечеството, обгърнати от прегръдката на една действителност, която се намираше извън времето и която караше техните собствени представи за време и принадлежност да изглеждат смешни и нелепи. За миг се превърнаха в странични наблюдатели, съществуването им сякаш замря — в някакво друго време, в един съвсем различен свят, докато те просто стояха и като някое божество наблюдаваха отстрани как десетки човешки поколения идват и си отиват. Върху стените висяха богато избродирани гоблени, чиито някога ярки цветове сега бяха избелели, а ясните им, отчетливи линии се бяха превърнали в мъгляви очертания. Изкусните бродерии потопиха четиримата приятели в един фантастичен калейдоскоп от образи, които разказваха историята на човешката раса. Струваше им се, че всички бродерии отново и отново разказват едно и също, макар леко променено — всеки път имаше по нещо различно, нови идеи и нов край на същата история.
Оръжия и доспехи от всички епохи покриваха цялото помещение, окачени под знамената и гербовете на хиляди отдавна забравени кралства. Каменните глави на мъдреци и герои (някои известни, ала повечето познати единствено на най-усърдните учени) се взираха в тях от многобройните постаменти, а изкусно изваяните им черти представяха точно нрава на онзи, когото изобразяваха.