Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— Нишата има много изходи — обърна се той към Дризт на езика на жестовете. — Другите патрули заемат позициите си и обграждат гномовете.
— Не можем ли да преговаряме със свиърфнеблите? — почти несъзнателно попита вторият син.
Младежът познаваше изражението, което се изписа по лицето на брат му — знаеше, че е късно да поправя грешката си.
— Да ги оставим да си тръгнат, без бой? — Дайнин сграбчи Дризт за неговия пиуафуи и го придърпа близо, много близо до ужасния си поглед. — Ще забравя, че си ме питал подобна глупост — прошепна той, пусна го и с това приключи въпроса. — Ти ще сложиш началото на битката — продължи той на езика на жестовете. — Когато видиш сигнала от крайните редици, призови кълбо от мрак в коридора и притичай покрай пазачите. Намери водача на гномовете — в него е ключът за силата на камъка.
Дризт не разбра каква е тази сила, за която говореше Дайнин, но инструкциите му изглеждаха прости и някак самоубийствени.
— Вземи котката, ако поиска да тръгне с теб — продължи първият син на До’Урден. — Целият патрул ще ви последва и много скоро ще присъедини към вас. Другите групи ще използват различни проходи.
Гуенивар се притисна в Дризт — беше готова да го последва в битката. Когато Дайнин го остави сам, начело на отрядите, младежът прегърна пантерата, за да намери утеха. Няколко секунди по-късно дойде сигналът за нападение. Дризт го видя и не можа да повярва на очите си. Нима мрачните елфи бяха заели позициите си толкова бързо?!
Той надникна отново зад скалата и погледна към стражата на свиърфнеблите, които продължаваха тихото си бдение, без да усещат какво става наоколо. Мрачният войн извади ятаганите си и погали за късмет Гуенивар; после, с помощта на вродената магическа сила на своята раса, спусна кълбо от мрак в коридора.
Из тунелите се вдигна тревога и Дризт побърза да се гмурне в тъмнината покрай невидимите пазачи и да се претърколи от другата страна на своето заклинание, само на два големи разкрача от малката ниша. Той видя няколко гнома, които се щураха наоколо в опити да подготвят отбраната си. От страничните тунели долетяха звуците на разразила се битка и малко от свиърфнеблите обърнаха внимание на Дризт.
Един гном замахна към рамото му. Мрачният войн вдигна ятаган, за да блокира удара и остана изненадан от силата на дребното същество. И все пак, Дризт можеше да убие нападателя с другото си острие, но прекалено много съмнения и спомени влияеха на постъпките му. Той вдигна крак, изрита гнома в корема и запрати малкото създание на земята.
Белвар Дисенгалп — следващата цел на мрачния елф — видя Дризт, видя и с каква лекота бе повалил най-добрия му войн, и реши, че сега е настъпил момента да използва най-могъщата си магия. Той свали медальона с големия изумруд и го хвърли в краката на Дризт.
Дризт отскочи назад, когато усети трептенето на магията. Зад него се чуваха виковете на приближаващите се патрули, които се бяха справили с уплашената стража на гномовете и бързаха да се присъединят към младия До’Урден в малката ниша. Изведнъж вниманието на втория син бе привлечено от топлинните отблясъци в камъка пред него, там, където бе паднал медальона. Сивите линии трепереха и се виеха, сякаш скалата бе започнала да оживява.
Съмишлениците на Дризт преминаха с рев покрай него и се спуснаха върху Надзирателя на миньорите. Младежът не ги последва, усетил, че това, което ставаше пред краката му, беше много по-опасно, отколкото сражението, отекващо в цялата пещера.
Пред Дризт се изправи огромно, страшно разярено чудовище от жив камък, издигащо се на петнайсет фута височина и широко около седем.
— Земен дух! — изкрещя някой.
Младият До’Урден се обърна и видя Масой да рови в някаква книга със заклинания, а Гуенивар бе застанала до него. Очевидно търсеше магия, с която да се изправи срещу това странно чудовище. За ужас на Дризт, уплашеният магьосник измърмори няколко думи и изчезна.
Готов на секундата да отскочи настрана, мрачният войн стъпи здраво на краката си и погледна нагоре към съществото. Можеше да усети могъществото на това създание; абсолютната сила на земята, въплътена в тялото му.
Тежката ръка се издигна, прелетя над главата на снишилия се До’Урден, заби се в каменната стена и раздроби скалата на прах.
— Не му позволявай да те удари — прошепна сам на себе си той, без да може да повярва на очите си.
Когато земният дух измъкна ръката си, Дризт заби ятагана си в нея и отчупи съвсем малко, направо нищожно, парченце от камъка. Лицето на чудовището се сгърчи от болка — очевидно омагьосаните остриета на мрачните елфи можеха да го наранят.